Природата понякога е странна – в ранна пролет затопля времето , животът се събужда и после отново идва студът. Годината ще да е бедна в планината тогава. Тази година и младия мечок се събуди рано и потегли по познатите пътеки с неистов глад в стомаха. Ала още беше рано. Направи дълъг преход и настъпи в непознати места по ниското. Ровеше за корени и грудки , подгони две сърни , но когато топло течение от ниското донесе миризма на плячка мечока спря. Беше доста едър за малкото си години , нямаше характер на добряк и беше несломимо решителен , особено когато глада го стискаше отвътре.
Санди пък е селския луд ! С неизвестна възраст , облечен в работни дрехи , винаги брадясъл и свойски весел Санди живееше в малка пристроена стаичка към селските кошари и целодневно се луташе с животните. Никой не знаеше дали и какво прави , но лудото беше верен пазач наравно с две-три едри псета , говореше си разбираемо с овцете и кучетата и кимаше усърдно когато Манчо – овчаря , го караше да му помага . Санди поддържаше огъня в схлупената , но иначе широка стая , хранеше зимата животните , а след Гергьовден нямаше толкова работлив и издръжлив дояч , като него. Хранеха го редовно и той си гледаше работата съвестно , доколкото това можеше да се каже за него. В ранната пролет наспориха агнета и Санди ходеше редовно да ги наглежда , пускаше ги при майките , бележеше ги , дохранваше с мляко слабичките. Имаше си и фаворити – първите две близнета на едра овца – те пък и двете току го видеха и му се хвърляха да ги гали ! Лудото ги прегръщаше и с бълбукащ глас им споделяше мислите си. И така до една късна вечер в ранната пролет , когато Санди беше сам и леко примижаваше след дългия работен ден , отпуснат до топлата печка на голям дървен миндер. В планината тези вечери бяха студени току като зимните. Изведнъж отвън нещо изпращя , срина се някъде към другия край , кучетата извиха и залаяха бясно , после едното изквича страшно. настъпи страхотна тупурдия , блеене , блъскане. Лудото скочи от топлото легло и затича напред – назад. Гледаше в тъмното през прозорчето , ала нищо не виждаше на мижавата крушка отвън. Санди почна да вика и вие, после отвори вратата и бос изхвърча в кошарата. Но веднага падна пометен от обезумелите овце , успя да се изправи от една дървена подпора и започна да крещи. Гласът му се смеси с ужасяващото блеене и лай. Той се запромъква към дъното и това което видя накара зеленикавите му очи още по-безумно да се завъртят : огромно черно животно издаващо грухтене и ръмжене бясно въртеше страшната си глава , а в устата му се мярна някакво тяло. Санди успя да нададе някакъв вик , но зверът не му обърна внимание. Ала после го видя и с оголени зъби тръгна към него. Добре , че двете останали здрави кучета го дръпнаха отзад в изблик на смелост при вида на лудото. Мечока грабна едно от тръпнещите тела с един скок се изхлузи и с бавни крачки потъна в близката чернееща гора.
Санди отиде към мястото и започна да трепери и реве при вида на мъртвата овца , после с ужас видя едното й агънце свито да плета , но живичко – ала другото го нямаше. Посред нощ на прозореца на Манчо се заудря силно и той сънен и уплашен излезе по риза! Лудото, цялото в кръв , почти гол и тръпнещ ревеше и викаше и ръкомахаше във всички посоки. Опитваше се да ръмжи , кокореше се и сочеше към кошарите.
На следващия ден цяла комисия огледа мястото – тюхкаха , цъкаха , ядосваха се. По едно време горския рече : “Бе че е мечка е вижда се , ама пусто откъде е дошла чак тук?”. Пък кметицата въздъхна : “Ми то утре ще се върне – на човек мож посегна – какво ще се прави горски?”. После Манчо , горския и Санди , тръгнаха по още добре видимата диря. Мечката беше носила жертвата си право нагоре по стръмен дол без да си дава труда да забавя крачка. Когато излезнаха на равно място горския вдигна бинокъла и посочи нагоре по скалите : “Там някъде ще го е яла – ама без оръжие не бива да ходим! Виж Манчо ще докладвам работата на началството и каквото решат – ама да знаеш , че не бива да се посяга на мечката. Ще се загради по-добре , ще се освети кошарата – ама през ум да ти не минава да хвърляш отрова или да залагаш примки – чу ли?” “Ами като се върне , бе горски – какво ще правя ? “ “Дано не се връща – ще видим какво ще наредят от горе и ще ти кажа !“. Санди ги гледаш и дали разбираше половината на казаното не можем да знаем.
Когато се върнаха , лудото прегърна сиротното близне и заплака. После така заспаха двамата. Следобеда Санди мушна под ватенката малка брадвичка и тръгна сам нагоре. Вървя по стръмното и през скалите повече от час и намери малкото останало от другото близне – позатрупано със клони и камъни , но ясно видимо. Дали лудото знаеше , че хищника можеше да е наблизо – едва ли ! Събра останките и ги понесе обратно. После ги зарови до кошарата.
След този случай мечока не дойде повече , но отиде един дърварски кон , няколко кошера , измъкна малко прасе от кочината на една бабичка в планинска махала , една крава затри заедно с телето. На два пъти му стреляха , но не успяха да го ударят и това го правеше много хитър. Един път настървил се – нямаше спиране. Тези неща се чуваха и какво разбираше Санди – само той знаеше. Но в късното лято намери останки от сърна пак близо до скалата от пролетта. И пак затрупана там на мястото на близнето. Но Санди продължи нагоре по хладен дол към изворче излизащо от скалите – беше жаден и носеше и войнишка манерка , която да напълни преди да се върне при стадото. Когато се изкачваше , хлипаше и от време на време се обръщаше към долното място. Когато стигна изворчето – напи се с водица , наля съдинката и погледна нагоре към отвесна скала. Някъде по-високо се виждаше дупка като на пещера. Лудото замърмори нещо и се се заизкачва натам. Стигна в предверието на дупката и се загледа навътре. Входа беше невисок , така , че човека се поприведе и влезна. След недълъг проход , пещерата се уширяваше , а някъде отгоре от високо проникваше дневна светлина , която му позволи да огледа вътрешността : помещението беше с назъбени сводове , пода – каменен и неравен. А иначе – високо. Нямаше други входове. Постоя малко и тръгна да се връща. Тавана на входа беше набразден с огромни пукнатини и когато омазаната му шапка се тръкна отгоре се чу бръмчене – лудото погледна нагоре и застина...после лекичко се измъкна и се свлече по стръмното. Две – три вечери седеше след пашата опрял гръб в оградата , клатеше се напред – назад и нещо си скимтеше. На четвъртата вечер взе дълъг здрав канап , нож и газен фенер , хвана едно козле под мишница и потегли отново към скаличката.
Останките на сърната вече не бяха там – беше разровено и само тъмни петна по камъните подсказваха края на историята. Санди започна да друса козлето , да го удря и да го мъчи. Бедното животно започна да блее и врещи с неподозирана сила , ала лудото не спираше и в очите му се разгаряше странен огън. По едно време извади нож и преряза гърлото на мъника. Животното се задави , пририта и угасна. Наколо плисна кръв. Санди го хвана за задните крака и го повлече нагоре към пещерата. Зад него оставаше червена диря от прясна кръв. По тъмно стигна входа ,наведе се и почти пълзешком се провря вътре – налучка едно място и остави трупа – после много внимателно се върна и по средата на входа , извади канапа и започна да прави нещо... върна се обратно в пещерата придържайки леко връвта , запали газеника и го отнесе в другия край на помещението. Много внимателно , пипнешком започна да се изкачва по стената на скалната зала и когато намери удобно място се настани така че да се отпусне и привърза канапа до него. Кървав и уморен почти успя да заспи.
Привечер , макар и далеч , мечока чу виковете на бедното козле. Първоначално не успя да определи мястото , но тези животни имат уникални сетива. След полунощ все пак пристигна на любимата си хранилка където криеше плячката си и седна озадачен. Мириса на прясна кръв се смесваше с човешката миризма , а това беше сигнал за опасност. От друга страна тази миризма вече беше срещал – пресичаше я когато гледаше стадото с овцете , а и в първата нощ...но от този човек мечока нямаше страх. Върху кървавата диря имаше и прясна от чакал , но това не го интересуваше. Едрото животно тръгна с мрачна решимост право нагоре. Стигайки входа на пещерата отново спря. Вътре имаше светлинка , човека най-вероятно беше вътре ... но там имаше прясно месо...той тръгна с леко ръмжене и сумтене предупреждавайки за пристигането си. Чакала беше стигнал до тук , но страхът го бе върнал в друга посока. Мъждивата светлина не му помогна много – виждаше кървавото месо пред себе си добре. Потърси човека и го видя нависоко – с опулени очи и треперещ от страх. Мечока усещаше страха от далеч. Изръмжа ядно , но не можеше да се покатери горе. После се спусна към месото и понече да го понесе , но беше вързано за камък. Той изгрухтя недоволно и захапа. Усети някакво движение – нещо тънко и тихо се плъзна назад към входа. Той отново изръмжа , но продължи да яде. В един миг обаче някакъв тих и нарастващ звук откъм входа го накара да се обърне. В следващия миг звука отекна в пещерната зала сливайки се с ужасения рев на големия хищник. Тънката връвчица вързана към камък над стършеловото гнездо го издърпа и той удари право в тях – нечувано предизвикателство за опасните убийци , а светлинката само ги насочи към прясното месо и злосторника...адът идваше на вечеря ! Страшни звуци се чуваха доста време , огромния хищник ослепял полудял от болка и ужас се мяташе по камъните опитвайки се да се спаси , но входа постоянно му убягваше. А нейде над него с изкривена жестока и подигравателна усмивка Санди се радваше и примираше от удоволствие. Все пак мечката улучи спасителния изход – то така изглеждаше , но животното с невероятна устременост и рев изхвръкна и пропусна площадката пред входа продължавайки по невидими въздушни пътеки надолу към дерето. Светлината на фенера пригасна. На сутринта Санди си тръгна хилейки се непринудено и говорейки нещо несвързано. По средата на пътя чу виковете на Манчо и му отговори. “Къде ходиш бе човек акъла ми изкара – цяла нощ те няма бре...ама ,че си лудо”!

Плевен Anelin
23.09.2011