Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » ЛОВНИ РАЗКАЗИ » Ангел на надеждата

Ангел на надеждата

vater Публикувана от vater | 12.09.2012
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

- Спри! Чакай бе, ей, чакай.. – провикна се Гено, малко изплашено, но имаше и една непоколебимост в гласа му, която постепенно преминаваше в обезсърчение. Тънка ледена струя премина през сърцето му, макар да бе юни. Подтичваше през поляната, накуцвайки заради дървения си крак.

- Да не е пиян?- до хижата се бяха показали няколко души и се чудеха какво го прихваща.

- Една ракия си наля, ама си остана- сведе поглед жена му, с добро, но тревожно лице- нещо се е объркал, не е добре напоследък...

- И на кой вика? Тука малко хора я знаят хижата, а и кучетата чужд човек не подминават, щяха да обадят ако има някой... или нещо!- замисли се хижарят, който от много време стопанисваше тая затънтена къщичка, далеч от хората и удобствата на града- А те тихи...

Тръгна хижарят подире му, да го подкани да се връща, слезе по трите каменни стъпала, до които растеше столетно буково дърво. А Гено се измори и застана неподвижен на средата на полянката. Загледа се към гората, която заобикаляше и се сети за оная Нова година. Пет ли, шест ли години минаха от тогава.

Събрали се бяха да празнуват, а на първи януари, по традиция излезнаха на лов. Трима мъже, стари другари, знаеха ги тамошните пътеки и всеки хвана своята, като се уговориха да се чакат, както винаги, до Мечата стъпка- така казваха на една скала, в която беше издълбана като меча лапа. Тръгнаха те, не толкова на лов, ами повече да се настудуват, да останат насаме с мислите си, да калят мъжество. Беше паднал дебел сняг на предния ден и натежаваше по клоните на дърветата. Първи стигна до мястото на срещата най-младият. Пуши, извади термосче с топло кафе, пообикаля наоколо, колкото да се раздвижи и да не усеща така януарския студ. След около един час пристигна и вторият. Постояха, почакаха, побъбриха, но Гено- го няма. Започна да се свечерява и една неизказана тревога си намери място в гърдите им. Върнаха се до хижата, а там лайката на Гено, но него го няма. Ами сега, нямаше на кой да се обадят, телефонът нямаше обхват в онова забравено от бога местенце, където малко хора намираха своя рай. Нямаше и време да слезнат до селото, пътят беше затрупан от сняг. Взеха един фенер и тръгнаха да го търсят. Разумът им казваше, че това не е добра идея, но отчаянието бързаше...
Гено междувременно беше се отклонил от пътеката и се бе подхлъзнал в снега, та десният му крак застана в една нетипична посока и адска болка завладя тялото му. Счупен беше и то лошо. Но не се отчая, имаше още един здрав крак и щеше да се прибере. Така го бяха учили, че отчаяш ли се в планината, загубен си. Затова стискаше зъби и се опитваше да крепи надеждата. Но пътят беше труден, а с един здрав крак в снега, хич не му спореше, падаше, със сълзи на очи се изправяше и пак така, ала в тъмното не знаеше и накъде отива. Един път просто не можа да се изправи, остана в пряспата и болката и студа като че ли утихнаха, започна да се отпуска, знаеше, че не трябва да заспива, но нямаше сили да продължи. Бялата смърт се опитваше да гo приласкае, когато вниманието му се насочи към шум измежду дърветата. „Като храна на вълците ще си отида” си помисли той, но от сенките започна да различава едър мъж. Приближи се до него и го взе на ръце. Беше необикновенно голям, в проблясъците от луната върху снега, успя да види, че е в ловни дрехи, с една голяма и пухкава яка и носеше шапка с перо. Не можа да го огледа хубаво в сумрака, но докато го пренасяше, Гено виждаше перото и мислеше от каква ли птица е, такова червено и ярко, нямаше сили да говори, а тая мисъл му помагаше да не заспи.
Другарите му се прибираха, търсиха го, но зимната нощ ги бе уплашила и решиха да не рискуват. И тогава го видяха, Гено седеше до големия бук. Прибраха го, стоплиха го, а сутринта наближаваше, закараха го в града и тогава се прости и с крака си. Питаха го после, как се беше прибрал, но историята на Гено прозвуча като приказка- а големият добряк като приказен герой- никой не беше видял или чул за него. Не му повярваха, решиха, че просто е намерил образ на надеждата си, която го е спасила. И забравиха за случилото се.

- Гено, айде да влизаме, чакат ни- усети ръка на рамото си. Погледна към хижата и видя разтревожения поглед на жена си, дали си мислеше, че е луд? Не каза нищо, просто тръгна.

Само се наведе да вземе от земята едно алено перо.

08.09.2012
Памукова

БГ ЛОВ

Абонамент за бюлетин