(На Жоро и Боби ... за преживените незабравими емоции ...
... и на тъщата ... за търпението, алжирката ... и дъщерята ...)

„Зет” ... едно твърде кратко определение за роднина, който не е от твоята кръв. То винаги ми е звучало малко специално и приповдигнато. Сякаш народът е вложил в него някаква престорена парадност, искайки да изглежда ... почти като благородническа титла.
Изминаха много години от времето, когато направих любимата си – роднина ... и по този начин искам или не, придобих въпросното „звание”. А то, в условията на едно малко село, е почти като генералски пагони, особено когато дългогодишната учителка и майка на новия ти роднина, се ползва със сериозна известност и почит сред съселяните си. Тогава зетя автоматично получава едно подобаващо внимание, на каквото естествено съвсем не е свикнал, в условията на огромния, анонимен и задъхан от бързането си столичен град.
В това село съм зет и в редките случаи, когато го навестявам, на мен най-често се гледа като на екзотично животно. „Зетя на Радка, зетя ...!?!” ... като че ли чувам по тротоарите и пейките пред старите неизмазани къщи. Или по-скоро не чувам, а усещам репликите, криещи се зад артистично вежливите усмивки, греещи по физиономиите на селските баби.
Като изключим тази традиционна обстановка, която ме посреща всеки път на центъра, това е едно повече от нормално българско село. И може би също толкова закономерно ... кърът край него ври от дивеч. Всъщност ври за онова време ... е меко казано ...!? Виж сега е малко по-различно и вече спокойно можем да кажем, вреше ... когато бях млад зет, преди около двайсет и шест – седем години.
Тази разнообразна мера, изобилстваща от малки и по-обширни ниви, лозя, пасища, деренца, рекички, язовири, шавари и огромни плътни туфи от трънка, разхвърляни като черни рошави калпаци из кабата ... ме е дарила с невероятни ловни спомени. Неведнъж съм я обхождал до премала, а връщайки се привечер към селото, въпреки натежалата в тялото умора, съм изпитвал едно странно усещане ... като че ли още не съм й се наситил.
И колко ли пъти съм изгарял в огъня на ловната страст, при вида на ... изстрелялия се от трънката сръндак, на изскочилата от шаварите лисица или на шумно излетелия от синора фазан. Блажени времена, когато за да изкажа възхищението си от изобилието на яребица и заек по тези места ... може би трябваше да напиша поема ...!? За жалост срещата с такова дивечово богатство вече е почти невъзможна и едва ли този рай за ловеца, някога ще бъде същия ...!? Е, може и да не се върне, но поне съм спокоен, че все пак ще имам какво да разказвам на внуците си.
Венецът на тази благодатна за дивите твари земя, несъмнено е едно интересно полугористо образувание, наречено от местните хора ... „Узуняка”. Странна рожба на гората и кабата, които вплетени в страстна прегръдка, са създали този недостъпен в по-голямата си част ... оазис за дивия свят, с площ от около 400 – 500 дка.
Рядка гора от едри клонести салкъми, обиколена отвсякъде с ниви и дотолкова превзета от драката, че някои от местата в нея, са абсолютно недосегаеми за човека. И преди години беше трудно проходимо място, но сега е станало едно повече от непристъпно и сигурно убежище за дивеча. И ако кучетата не успеят да се справят със задачата си ... ловците просто не могат да направят нищо ...!? Остават си с единия мерак ...!?
************
Точно в тази гора, намираща се на малко повече от един хвърлей от последните къщи, мислехме да опитаме късмета си, при това не в традиционния за там лов на чакали ... а на прасета.
Единственият заклет представител на съсловието в селото и мой добър приятел, който е „ловец от главата до петите”, както се казва ... беше проверил всичко. Свързаното със земеделските занимания непрекъснато ходене по къра, му даваше предимство и той винаги знаеше актуалното движение около „Узуняка”. А този път то беше повече от обещаващо.
Според думите му, два големи нереза непрекъснато го навестявали и оставаше единствено да проверим, дали след като цяла седмица са се навъртали наоколо и днес има пресни дири от тях. Всъщност и да нямаше, пак щяхме да прогоним набеденото гъсто място, но къде по-вълнуващо е усещането, когато си сигурен в присъствието на животните.
Още първия поглед в началото на средния път показа, че нощес двамата братя бяха минавали оттук и оставаше успешно да предвидим, на кое от всички възможни места бяха легнали.
Този ден водех и младата си кучка, но решихме да не я пускаме още в началото. Беше само на година и не познаваше мястото, а при това считахме работата за почти „опечена”. За специалистите на приятеля ми, които бяха израстли в тази гора, намирането на животните едва ли щеше да се окаже проблем.
************
Гончетата Бистра и Урко вече лаеха напористо на място, а звънливите гласчета на ягдтериерите Жужа е Кил им пригласяха яростно и допълнително нагнетяваха обстановката. Бяха ги пуснали от западната страна и опитната група веднага беше намерила „противника”. И това разбира се не беше чакал, а голямо животно, което упорстваше и видимо не искаше да напусне укритието си.
Бях на югозападния ъгъл на гората, едно от местата, на което най-често избиваха прасетата, а кучетата се чуваха на не повече от сто и петдесет метра пред мен. Вълнението от самоотверженият лай ме заливаше непрекъснато, но съзнанието ми беше бистро, а сетивата изострени докрай, както става винаги, когато адреналина усили притока на кръв в тялото ни.
Но ето, че най-сетне животното не издържа на масираната атака на сговорните „разбойници” и след ясно дочутото изпращяване в гъстежа, бавно пое към средата на „Узуняка”. Не идваше към мен, но колкото и да не ми се искаше, всъщност очаквах такова развитие. Мястото, на което го намериха беше доста близо до позицията ми и прасето най-вероятно ме беше усетило още с пристигането ми.
Отстоянието на животното от пушките, които го очакваха на средния път не беше голямо ... и двата бързи изстрела проехтяха само след секунди. После лаят на „глутницата” премина пътя и бавно се заспуска на североизток. Прасето явно не беше паднало и се отправи към едно от най-плътните струпвания на драка. Ако беше ранено, от там просто нямаше вадене и в случай, че кучетата не го прогонеха ... с нищо не можехме да си помогнем.
По всичко личеше, че се заформя една трудна „битка”, която за съжаление едва ли вече можехме да избегнем ...!?
************
Телефонът вибрираше в джоба ми. Звънеше колегата, който пусна кучетата. Разбрахме се набързо и след секунди той идваше към мен с „Лада”-та си.
Не бяхме изминали и стотина метра по калния черен път, когато през отворения му прозорец отляво, дочухме рязко изпращяване в гъстото, само на десетина – петнайсет метра от колата. Спряхме и напрегнато се заослушвахме, но плътната стена от храсти мълчеше.
Съмнителният шум беше изчезнал, но нямаше нужда да се убеждаваме. И двамата бяхме сигурни какво сме чули, а на този фон, в главите ни веднага се върна мисълта, че суринта дирите на прасетата бяха две. Явно „братът” беше легнал малко по встрани и кучетата не го бяха усетили. Сега при повторното ни минаване обаче, беше станал и най-вероятно се спотайваше недалеч от края на гората.
Не се замислих повече, извадих кучката от багажника и освобождавайки я от повода, енергично я насърчих да търси в гъстото. Тя се засуети по пътя, но веднага след това тръгна навътре и още след десетия метър я изгубих от погледа си. Бяха изминали само няколко секунди от последното ми окуражително подвикване, когато кучето се обади в гъстото, с характерното си слято пролайване. Веднага след това чухме силното изпращяване при атаката ...!? Уплашена, кучката почти изскочи на пътя при нас, но веднага се спусна отново навътре и след още две – три налайвания на място, чухме как животното тръгна. Набрала смелост пред отдалечаващия се противник, тя явно го последва и ние чувахме как ясният й лай, бавно се отдалечава към долния край на „Узуняка”.
Останалите колеги трябваше да са още по местата си и аз с надежда очаквах да чуя изстрели. Както в последствие разбрахме обаче, по това време всички вече са разговаряли оживено на мястото на стрелбата и заобикаляйки ги, гоненото животно необезпокоявано премина в ниската част на пусията.
Изпращайки го като „герой” по диагонал на гората и после през нивите, кучката се върна след около час и въпреки, че импровизираната гонка се оказа малко самоцелна, аз бях доволен, защото за младата ми помощничка, това беше един повече от добър „урок”.
************
Минаваше 11.00 преди обяд. Прасето държеше най-гъстото място от гората и почти не се местеше. На няколко пъти се чуха пропищявания на кучета, което значеше, че животното има сили за атака и най-вероятно скоро няма да отпадне.
Почти съм сигурен, че на друго място събитията в никакъв случай, не биха се развили така. Но тук условията са доста по-различни. Прекомерно гъсто място, огромни открити пространства извън него и ранено животно, което е наясно с първите две обстоятелства. Опитът на зрелия глиган категорично го кара да остане на място, търсейки сигурността на плътното укритие, в което той е с невероятно предимство пред кучетата. Животното прекрасно знае, че излизането навън в нивите е равно на среща с човека и може да го предприеме само след напълно успокояване на обстановката, при това задължително под прикритието на нощта.
Бяхме се събрали на средния път и краткият разбор показваше, че поне едно от двете изстреляни бренекета беше попаднало в него. Недалеч от мястото на стрелбата дирята изобилстваше от кръв, което говореше за сериозно раняване, но в коя част на тялото ... оставаше само да гадаем.
Още се колебаехме как трябва да подходим, за да принудим животното да напусне гъстите места. Единият от колегите вече се бе опитал да го доближи и пропълзявайки в драките, беше мярнал огромната задница, но отправеният изстрел от легнало положение, не беше дал необходимия ефект. Прасето само се беше преместило двайсетина метра по-нататък и борбата с кучетата беше продължила с още по-голямо ожесточение.
Тогава и не се замислихме, но ако в условията на плътно сплетените клони на драката, кучето има известна възможност за маневриране, поне в основата им, за човека тази възможност е почти сведена до нула. В този смисъл подобно подхождане към раненото животно, макар и със заредена пушка в ръка, не беше нищо повече от ... едно твърде безразсъдно действие.
************
Коментирахме оживено почти безизходната си позиция, докато уморени и видимо респектирани от глигана, кучетата едно по едно започнаха да се появяват около нас. Нямахме алтернатива. Единодушно решихме, че трябва да търсим помощ и приятелят ми предложи, да повикаме колега от съседно село, който имаше повече кучета. Надявахме се една по-внушителна група, да успее да респектира животното и да го накара да предприеме придвижване към някое от малкото места, позволяващи отправянето на изстрел.
В този момент, за пускане на кучката си въобще и не мислех. При нейните сериозни габарити и твърде малък опит, едно съприкосновние с ранения и опасен противник в гъстото, най-вероятно щеше да бъде фатално.
Времето течеше, а ние пръснати по контурите на гората, очаквахме появата на подкреплението, координирайки от време на време действията си по телефона. И ето, че то се появи ...!? Разбрахме това по изригналия истеричен лай в гъстото и по последвалите го изквичавания, след незабавните атаки на разярения глиган.
Стопанинът на новата „глутница” окуражаваше непрекъснато любимците си, а двамата заедно с моя приятел се опитваха, навлизайки докъдето е възможно, да „избутат”животното към източния край на гората. Опитите им обаче бяха напразни. И докато в първите часове от възобновената битка, късите премествания от по 40 – 50 метра бяха факт, с времето те нацяло престанаха и сражението се водеше само на едно място, без някакви признаци за това ... че противникът има намерение да се предава.
************
Глиганът видимо не отстъпваше ... но късият зимен ден беше на път да се предаде.
Минаваше 18.00 и сумракът лека полека започна да ни прихлупва. Раненото животно се бореше вече повече от осем часа и това недвусмислено подсказваше, че няма да умре от кръвозагуба ... или поне не скоро ...!? За толкова време, ако раната му кървеше обилно, при тези непрекъснати атаки, отдавна трябваше да бъде омаломощено.
Постепенно под давление на настъпващия мрак и натежалата умора от напрежението, малката ни сплотена група, осъзна тоталното си безсилие. Докато решим какво да правим, тъмнината се възцари напълно, а неусетно и отчаяните последни пролайвания замлъкнаха. И това стана толкова изненадващо, че дори се питахме ... откъде последно ги чувахме ...?!
Измина около половин час в мълчание и въпреки опитите на стопанина им да ги извика, никое от кучетата не се появи. Възможно ли беше животното най-сетне да се е предало и групата от омаломощени и най-вероятно ранени помощници, да стои край него и да не излиза. Напрегнато се вслушвахме в притихналата декемврийска вечер, но не чувахме нито лай, нито скимтене, нито ръмжене.
Нямахме друг избор, трябваше да търсим кучетата и с надеждата, че ще ги намерим около мъртвото животно, бавно тръгнахме навътре. Вървях първи осветявайки пътя си с единствения наличен прожектор. Движех се с почти акробатични движения, промъквайки се трудно през стената от драка и пазейки доколкото е възможно очите си от острите й бодли.
Вече бях навлязъл около 60-70, а може би и повече метра, когато пред мен светнаха очи. Извиках на колегите които бяха доста зад мен, че съм видял куче и вече значително по-смело се запровирах напред. Изминах последните метри окуражен, но гледката която се разкри пред очите ми ... беше покъртителна ...!?
Кучетата на колегата бяха шест и всичките бяха на едно място. Четири от тях, окървавени и в изблик на страх, страдание или безсилие или под въздействието на всичко това взето заедно, бяха налягали около двамата си мъртви събратя и гледаха към мен с погледи, които едва ли някога ще забравя ...!?
В този момент се питах, къде ли е непреклонният „боец” ...?! Дали беше някъде около нас и ни слушаше как говорим и как отнасяме ранените си помощници ... или вече беше напуснал тихомълком импровизираната си крепост ...?! За жалост ... това вече никога няма да узнаем ...!?
************
Никой повече не видя дирите на БРАТЯТА ОТ УЗУНЯКА ... нито заедно, нито поотделно. Но така и не намериха останките на единия от тях ... след евентуалната му среща с „последната инстанция” на гората – чакалите ...!? Остана само спомена за този екстремен, неравен и драматичен сблъсък ... между ловеца и неговите вечни и корави съперници – СИЛАТА и ВОЛЯТА на природата ...!?

02.2011 г.. Воден Чаиров
София