Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » ЛОВНИ РАЗКАЗИ » Да те блъсне слуката

Да те блъсне слуката

vater Публикувана от vater | 31.08.2011
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Мъгла се стелеше навред. Слънцето плахо показваше своя лик и лъчите му прошиваха между дърветата в зимната гора…
Кучешки лай плахо кяфна, след това друг… Мъгливото тайнство на лова започваше. Нервните трели в гласовете на трите кучета запяха и изпълниха душите на ловците с трепет и надежда.
С Веско Четириокия заехме контрапусия. Суеверие или не, когато ловувах рамо до рамо с този човек често имах слука.
Кучетата се обадиха доста далеч от нас. От последните няколко години дивите животни бяха изменили своите маршрути и избягваха старите пусии. Вроденият усет на дивите свине им подсказваше верните пътеки и често ловците слушаха как кучешкия лай се отдалечава. Яловите ловни дни зачестиха. Затова председателя предложи да има и няколко контрапусии. Повечето стари ловци със своите консервативни възгледи не приеха добре идеята, и затова оставиха възможността един, двама души да бъдат в тил на гонката. Е, както се досещате, екипът от двама души бяхме ние с Веско.
Двамата заехме места около кривулиците на малка рекичка. Знаехме бродовете и там вардехме. Кучетата въртяха животното, което ме навеждаше на мисълта, че гонят чакал или лисица. С надделяването на слънцето върху мъглата сякаш и кучешките страсти стихнаха. Зимната топлина огря опадалите листа из гората. Имах прекрасен изглед през един обширен блок от ниви. Отвъд нивите имаше гъсти шубраци и рядка дъбова гора. Зад гърба ми, през рекичката бяха старите борове, стаили в непроходимата си тъма много животински убежища.
Към обед слънцето ме напече и аз благо се отпуснах на един върбов пън. Топлината беше мека и приятна- като женска ласка. Телефонът ми звънна. От пусиите изпуснали прасе с бяло чело. Кръв нямало, ала прасето се е насочило към нас с Веско. Затворих телефона. Ситно ситно кучешки тръс се чу в храстите пред мен. И други пъти съм чувал такива стъпки- по тежки са от кучешките…беше прасе. Убеждението ми се засили и като чух как изпращя нейде отпред сух клон. Вдигнах Марлина и зачаках. Мерех се по шума в храстите, ето и за миг се мярна черен гръб в гъстото. Предусещах срещата с горския властелин. Той идваше, пореше гъсталаците като влак през мъгла. Мислено си припомних къде ще е най-удачно да се прицеля. Окото на животното и моето трябваше да се срещнат на ръба на мушката. Глиганът сякаш спря или…ромонът на рекичката заглуши стъпките му. Стоях и чаках, сърцето ми почна да се чувства тясно в гърдите. Отворих уста и поех въздух за да укротя тремора. Ако дойдеше куче по дирята, прасето щеше да мине на много удобно за стрелба място. Такива сметки си правех…
Чакането ми се стори убийствено дълго. Тръгнах полека към гъстака. Всяка моя стъпка бе премерена къде отива и върху какво ляга стъпалото ми. Бавно наближих храстите. Отлично знаех на какво е способен глиганът, особено ако му е стреляно и е ранен. Ала пуста ловна страст не ми даваше да стоя отстрани и да чакам. Прикладвах Марлина и полека влязох в гъстото. Очаквах всеки момент едрото животно да изригне отнякъде и бях готов за изстрел, който вероятно не би могъл да бъде дублиран. В храстите прасето имаше всичкото предимство на света и само един единствен изстрел би могъл да наклони везните в моя полза. Тунелът от храсти ставаше все по нисък и клекнах, пролазвайки с карабината отпред. Капки пот набраздиха челото ми, усетих дрехите си да мокреят. Всеки тъмен пън или сянка в храстите ми се струваше прасе. Подозрително насочвах оръжието си , готов за изстрел. Нищо. Отчайваща тишина и спокойствие. Излязох от храстите и обиколих околовръст. Намерих дирите на глигана- беше се изнизал тихо и завъртял обратно….Куче така и не дойде.
…………………………………………….
Следващият ловен ден се случи топъл и слънчев от сутринта. Незнайно защо посегнах и взех стария Меркел. Просто почувствах нужда да ловувам днес с него и се подчиних на инстинкта си. Бях се поуспал, но дружинката ми бе оставила вчерашната пусия.
Щяхме да гоним отново Припека.Два поредни дни гоним едно и също място и едва ли щеше да има изобилие от дивеч, но знае ли човек къде е задрямал Михаля. Звъннах на Веско четириокия, за да знае че съм заел позиция и съм до него. Той от своя страна ме осведоми, че днес слука няма и кучетата нищо не са гонили.
Седнах на вчерашния си пън и пак бях контра. По високото имаше вятър, ала тук долу, до малката рекичка бе заветно и приятно.Напалих малък огън от сухи треви, като имах надеждата пушека да изличи хорската миризма от мен. Мирисът на дим е познат на дивите свине, докато аромата на шампоани и сапуни са нови и стряскащи за горските животни.
Двата часа минаха неусетно. Обичам вардата и пусията-тогава човек остава сам със себе си и природата. Има време да помисли за някои неща на спокойствие, далеч от градска суета и користни стремежи. А и не бързаш за никъде-каквото стане, оставяш се на полета на съдбата.
Отлично знаех колко продължава гонката тук- гонил съм стотици пъти и затова предположих, че вече ще приключваме. Пък и вятъра подухваше леко и приятно, точно в нежелана за мен посока…
Станах от своя импровизиран стол и се обърнах към боровете. Защо ли не искаха да ръчнем тях днес? Нямах право да се сърдя за решението на дружинката. Не стига че закъснях, ами и пусия ми оставили хората… Срам взе да плъзва в душата ми. Сякаш за да се разсея прецапах рекичката и влязох в тъмния боров лес. Стъпвах леко с меките си обувки по тясна пътечка. Мократа земя държеше влажни иглици и листа, стъпките ми бяха тихи. Тясната пътечка имаше начало, ала водеше до вътрешността на гората и излаз нямаше. И тука бях минавал много пъти. А колко тъмни нощи съм се спъвал из къпините връщайки се от варда…
Знаех локва, локва скрита в боровия лес и за очите на незнаещия. Малцина знаеха за нея, но затова пък дивите прасета често я посещаваха нощем. Калните им тела се търкаха в черните борове и нараняваха дърветата в търсене на скъпоценната смола.
Тишината неволно ме подчини. Неусетно взех да се стремя да стъпвам леко и внимателно. Почувствах се, сякаш тихо влизам в голяма празна църква и не бива да шумя. Така е винаги, когато идвам тук- навред цари тишина и тайнствена мрачност. И сякаш някой отнейде вижда всяка твоя крачка или жест и те наблюдава.
Пушката както обикновено бе в ръцете ми- доста полезен навик, сдобил ме многократно със слука.На една кривка на пътечката свих вдясно. Имаше невисоки и гъсти храсти, през които ако се провреш стигаш право при локвата. Внимателно отстранявах клоните и се промушвах в гъстото. Глоговите тръни могат да бодат доста болезнено, затова напредвах бавно. Пък и нямаше закъде да бързам. Днес целият ден ми бе такъв-спокоен и без бързане. Именно в такива дни човек е в хармония с природата и се чувства щастлив…
Нещо ме накара да погледна към пътеката зад гърба ми…Черна сянка се плъзгаше тихо, сякаш по вода. ,,Прасе”- изплува в съзнанието ми докато бързо вдигнах успоредката. Глоговите клони сякаш слагаха перде на нашата среща. Прицелих се в главата на едрото животно и поведох. На място, където глога беше по рядък опънах спусъка. Гръмна изстрел и ехото се понесе над боровите върхове. Животното забърза. Бързо преместих цевите на ново място измежду по тънките глогове. Отекна втори съдбоносен изстрел. Животното падна. Затичах се към него бързо слагайки нов патрон в едната цев. Прасето бе все още живо и се обърна към мен, опитвайки се да стане. Когато чух как чаткат зъбите му вече знаех, че изстрелът не бива да се бави. Мекото бренеке се впи във врата на животното, ала то отново се опитваше да стане. Вече бях съвсем близо до него. Видях бялото петно на лицето му.Тресна четвърти изстрел… Тишината на гората се нарушаваше само от ритането на дебелия свински крак из опадалата шума…Студената вода в близкото поточе ромонеше кротко, сякаш нищо не се е случвало. Спокойствието и хармонията пак се прокраднаха тихо.
По-късно разбрах, че съседната дружинка от село Батулци е вдигнала едрото прасе и съм извадил невероятния късмет да бъда на точното време и точното място. Наречете го късмет, наречете го инстинкт или както ви хареса…за мен бе слука от която не можеш да избягаш. Желая и на вас същите емоции и да ви блъска слуката редовно!

Адриан Петров

Абонамент за бюлетин