И когато чуеше плътният му звучен лай, Иван се спираше и се заслушваше, усмихнат, по своему щастлив и лекичко усмихнат. Балкан беше намерил дивеч, беше го вдигнал и го преследваше – уверено и без отклонения от дирята. Кафявото гонче беше най-опитното в района чак до полските ниви, славата прехвърляше из областта и много идваха с молба за разплод, даваха се пари и дарове. Ала Иван беше непреклонен – не можеше друг да има куче като неговото, не можеше Балкан да има съпреник – той беше най-добрия. По време на лов стопанина му беше гонач и този едър и смръщен мъжага поставяше длан на ухото си, заслушваше се и определяше безгрешно: „Прасе...едно е...не е голямо..” После свиваше ръце пред устата и се провикваше към пусиите : „Вардетеее горе на просекатаааа... в средатаааа...”! Излишно е за знаещите да се казва, че тандема не грешеше – поне никой не беше го виждал. В края на лова Иван си тръгваше колата крачейки доволно и въобще не се притесняваше за гончето. Ако в това време Балкан не го настигнеше, Иван сядаше на поляната от където го беше пуснал и чакаше – не се налагаше да го прави дълго. Гончето знаеше кога да спре , усещаше края на лова и си се връщаше по дирите. То познаваше ловните райони отлично и дори само можеше да се прибере в селото – промушваше под стоборчето и си влизаше под навеса на копа слама. Жената на Иван - Светла, обикновено му слагаше каквото имаше за хапване – и то беше от това, което се ядеше на масата. Иван рядко показваше искрено чувствата си към кучето пред хората – погалваше го, или грубичко го подхващаше и притискаше към себе си потупвайки го с голямата си ръка – ала и той и то си знаеха, че връзката им непрекъсваема и до гроб!
Иван не обръщаше голямо внимание на младите ловци – те по-скоро го дразнеха с питанията си, с незнанията си, с лъскавите си оръжия, джипове, дрехи ! Понякога се чудеше как хлапетията изобщо успяват да следват гонката и не намираше за нужно дори да ги нахока, когато елементарни неща им убягваха. Единствено отделяше по-голямо внимание на един младеж – Лачко, високо едро и умълчано, което не питаше много, трудеше се и без ропот вършеше всичко в дружинката. В същото време Лачко усвояваше ловдижлъка дори само от дребните жестове на възрастните, от намеците или усмивките им. Иван и Светла имаха дъщеря – студентка вече и може би бащата някак си дълбоко под коравата си външност страдаше за това, че ходи сам из ловните райони, че няма кому да се опре или поучи, но после въздишаше, вдигаше глава и се опитваше да забрави!
Сега имаше друга страст – в района от около две години се засели едър глиган – виждаха го, трофеен мъжки, огромен, но и много хитър – никой не успя да му стреля дори. Прасето се изнизваше по такъв начин, че разбираха за това, едва когато чуеха лаят на кучетата далеч зад пусиите. А когато пък успяваха да ги чуят в гонката – то те просто тичаха по отдавна оставената диря. Като че ли Балкан имаше закачка с този бродещ наоколо трофей – обикновено успяваше да го намери твърде късно, когато хората бяха си тръгнали вече, или ако успееше да го усети навреме, то прасето се измъкваше тихо по котешки, но не в посоката в която се стремеше да го изкара кучето, а там където нямаше никой от вардачите. Иван се зарече да сложи край на тази изнервена игра – на два пъти глигана почти успя да убие Балкан, рани го в плешката и само опитността на гончето го спасяваше от разяреното животно. И когато Иван започна да крои планове за последните януарски ловни излети, Балкан изчезна!
Къде ли не го търси големия човек – обикаляше доловете и върховете, търсеше по коркцията на реката, търсеше в разни подмоли, по всички пътеки. Обиколи всички ловджии в района, награда обяви за кучето...ала го нямаше. Вечер си мислеше, как глигана издебва гончето и го убива, как някой посерко стреля без да вижда в какво и убива Балкан, как кола го прегазва... после отиваше и подвикваше в двора името му. Една вечер, като че ли му се счу плътния глас на кучето, после стоя близо час в тишината напрягайки се, но уви. Една привечер се сети да пита Данчо Бибето от другия край на селото, за когото се знаеше, че преди време покрадвал кучета, за Балкан. Бибето беше баща на Лачко, не ходеше на лов и се знаеше, че търгашеството с кучетата беше в далечното минало. Човека го посрещна притеснен – нисък и кльощав, той потриваше нервно ръце и избягваше погледа на Иван. Попита го с угрижен глас:
- Какво има Иване?
- Де да го имаше! – усмихна се Иван и седна на пътната пейка до входната врата. – Кучето няма Бибе, Балкан го няма! Не се обиждай ама и теб да питам...не мога да спя от тези няколко дни, къде ли не го дирих...няма и няма! Та да дадеш съвет...ако можеш помогни...Как е Лачко?
- Ще си дойде кучето Иване – рече плахо Бибето – ще си дойде, няма кой да го вземе, а и сигурно е живо...Лачко го няма от две седмици – по работа е в София.
- Дано си прав Бибе...аз ще почерпя, ако така стане – Иван се засмя някак изкуствено, поглеждайки под вежди накъм прозорците на Бибето. Ала не стана така! От към двора се чу приглушен лай – нямаше как да го сбърка! Иван зяпна и се обърна с широко отворени очи. Бибето, се опита да се престори на невидим и почти успя, защото едрия мъжага щеше да мине през него без да го види. Иван извика силно : „Балкане, Балкане”! От малко шапронче иззад затворено стъкло отново се чу по-силно приглушения лай! Големия мъж влезе с все дървената вратичка, после през друга, ориентира се в сумрака и погледа му се спря върху радостно скимтящото гонче, което лудешки подскачаше, скъса тънката връвчица и се хвърли в ръцете на стопанина си. Иван го грабна в скута си, почти не видя една тъмна кучка, която се опита да го ухапе по кракът и излезе. Бибето стоеше бледен на средата на двора – не се опитваше да каже нищо просто гледаше! При вида му Иван изведнъж го стигна и със силен удар и разтворена длан улучи дребния човек зад вратът. Бибето мигом падна по очи и не мръдна. Това обаче не стигаше. Давайки воля на яростта си Иван запретна ръкави, наведе се и го сграбчи за дрехите, готвейки са да нанесе здрав местен турмак в жалката окаляна в кокоша тор физиономия!
- Ще го убиеш! – се чу от вратата на къщата. Беше Лидка – жената на Бибето. Изправена, красива и странно спокойна! Тя го гледаше в очите и не помръдваше. Гласът й обаче подейства. Иван остави жалкото тяло на Бибето и се вгледа в Лидка – тя остана все така спокойна, като нарисувана със скръстени ръце. Очите и бяха черни, красиви и втренчени в очите на Иван. Той не каза нищо, грабна отново кучето и излезе от двора – на портата се обърна – Лидка не беше помръднала, само дето гледаше Бибето, който се опитваше да се изправи!
Иван не каза нищо никому за това, как си е дошло кучето. И на следващата година почти беше забравил случката, единствено по време на лов поглеждаше Лачко изпод вежди. Момъкът беше все така точен като човек и ловец – нямаше умора, нямаше мързелуване. На свой ред Лачко оглеждаше Балкан. Той искрено му се радваше, понякога го погалваше или ако не го видеше Иван му даваше от храната си.
И в този сезон играта с голямото прасе продължи – животното все така бродеше из пусиите някак си невидимо и неусетно. На два пъти се спускаше към гоначите и ловците на пусия, уплашваше ги и някак си доволно изчезваше. На петият лов Балкан премина през ловния участък, ала не усети нищо – стигна до едно закътано място където чакаше Лачко, тръкна се в него и се върна обратно. Половин час по-късно Лачко чу далечния вик на Иван: ”Прасее...голямото...вардетеее”, ала не чу къде! И все пак се приготви за стрелба.
Животното бе изненадано от гончето – първом не го чу да се приближава до скътаното леговище, обикновено другите кучета разлайваха и така глигана успяваше да се ориентира, но този път кучето беше се приближило тихо и отведнъж със яден глас започна да го облайва. Двамата се познаваха вече, но този път беше различно – прасето се втурна пътьом ослушвайки се за опасностите, ала Балкан го следваше толкова плътно, че не му даваше възможност да добие ясна представа за случващото се. Опита се да го излъже на два пъти, ала гончето беше опитно. Втория път почти успя, но някой стреля наблизо и гонитбата продължи. Все пак успя бягайки да разбере къде не трябва да минава. Спря за миг да прецени следващия си ход, но досадното куче буквално го побъркваше със силния си лай. Прасето тръгна бързешком към обрасла с гъсти черни тръни туфа. В оставащото му разстояние обаче мерна човек. Спря за миг и гончето го ухапа. Прасето тръгна право към човека усилвайки рязко своя бяг. В последния момент изстрела го заглуши и силната миризма на барут го накара да загуби ум. В следващия момент хлътна в храстите.
Лачко трепереше, приседнал и приглъщаше учестено. Другите бяха насядали около него, а Иван клечеше и по обраслото му лице се стичаха сълзи. В ръцете си държеше мъртвото тяло на Балкан – отпуснато, провиснало, безжизнено. От муцуната все още капеше кръв...Иван вдигна глава и за пръв път погледна бледния младеж. Не го попита нищо, просто го гледаше в онези черни майчини очи и възмъжалото лице!
- Не прецених чичо Иване...не прецених...кучето улучих...прости ми и извинявай!
В напрегнатата тишина Иван стана и понесе тялото. Изкачи се на ниска могила от където се виждаше цялото село. Изкопа с ножа гробче и положи Балкан в него! После претърколи голям камък отгоре му, седна и се вгледа в есенния залез. Беше претръпнал, погледа му бе празен, не му се искаше да стане! По пътя към в къщи за първи път заплака, тихо хълцайки, невидимо от другите. Две седмици, всяка сутрин и вечер Иван нарамваше чифтето и излизаше в гората. Чакаше на варда голямото прасе, но нямаше късмет. От живатното нямаше и помен. Първом провери из черните храсти, където за последно потъна животното, но там имаше само майка с малки. Те избягаха веднага, а ловеца дори не ги погледна. Една сутрин обаче видя дирята му под скали от които се тръгваше навътре в планината. Следите бяха пресни и водеха до долче с изворна вода. Прасето беше идвало през нощта и пак обратно – към планината. На следаващата вечер Иван се настани над пътечката по която слизаше животното, но в горния край, а под нея беше невисока урва, но изпълнена с остри камъни и скали. Гьолчето беше отдолу под това място. Единствено злобата не му даваше да заспи. Проверяваше течението на въздуха, не помръдваше дори в настъпващия студ, само и само да го види. В първия момент не повярва – току под него в началото на пътечката стоеше огромна фигура – дивото животно беше се появило незнайно как и внимателно проучваше ставащото надолу. На ярката луна се виждаше мощното рило, огромната гърбица, бляскавите очички...Иван беше насочил пушката в глигана и почти усмихнат придвижи пръста си по спусъка...после леко мръдна цевта пред тялото и стреля. Огънят блъвна само на метър от предницата му. Сепнато животното се отхвърли рязко напред, но загуби опора на тясната пътечка и се понесе по урвата. Иван чуваше как тялото му се търкаля и удря по камъните надолу. Човека скочи, освети си пътя с мощно фенерче и слезе към гьолчето със насочено оръжие. Чу тежкото дишане и хъркане някъде отпред. Продължи и видя кървава диря, след това освети падналия гигант! Прасето беше се обърнало към нега с наежена четина, но не можеше да се впусне. Фучеше и правеше по няколко заплашителни крачки, но падаше отново. От ноздрите му излизаше тънка струйка кръв, а някъде по-назад към корема бликаше още кръв. Двамата се гледаха няколко мига. Човека тихичко каза: „Не исках да стане така...ти го победи...трябваше да те оставя!”. После втората цев постави край на сцената. Когато го огледа, видя дълбока рана в корема му – прасето беше се нанизало на острите камъни и нямаше да оживее до сутринта. Иван взе само трофея – големи извити зъби, изми ги и ги остави в джоба си. Когато беше вече далеч и в началото на селото, чу чакалите.
През седмицата постави зъбите не на дъсчица, а на каменна плочка. Нарами в една протрита мешка малко цимент, шише с вода и малка мистрийка. Качи се на могилата, почисти гробния му камък и много внимателно и прилежно зазида плочката върху камъка. Седна и дълго гледа към селото. Връщайки се мина през площада, поздрави двамина възрастни ловци, седнали навън да входа на сладкарничката и продължи. Единия промърмори : „Мислех, че ще убие малкия за кучето, па той дума не каза”! Ала другия поклати глава: „С перо няма да го пипне...не помниш ли, че навремето беше любов с Лидка...ама той нали си е темерутин... напук на нея взе Светла! Казват, че бил намерил кучето у Бибето и щял да го усмърти там, ама Лидка го спасила.”
Иван беше близо до дома, когато чу силен и плътен лай! Спря се и се заслуша – като, че ли Балкан, а? „Побърквам се!” си помисли и продължи. В сумрака на пейката пред тях имаше човек. А пред краката му седеше куче. Иван ускори крачка, задъха се и когато пристигна клекна до кучето. Беше Балкан...не, не не беше той. Без да обръща внимание на ръмженето на животното, го хвана за главата и се приближи за да види по-добре. Дали не беше Балкан...ама не може да е забравил...като че ли е той май...! Ръцете му трепереха, не виждаше от сълзи и хълцаше звучно. После погледна човека – беше Лачко!
- Какво става момче? – попита с пресекулки Иван.
Лачко отвърна тихо и примирено:
- Аз чичо Иване от тогава място не мога да си намеря. Татко ми взе кучка за лова, ама не беше като твоя Балкан. Кучката се разгонила, ама аз това не съм го знаел, че баща ми откраднал Балкан да заплоди кучката, че ти го не даваш! После ти го е върнал, ама ти си се разсърдил...аз това го научих преди няколко дена от него. А кучката роди и аз си оставих едно мъжко дето е одрало кожата на Балкан – викам си че като него ще стане. Чу ли му гласа, а – вече исках да го водя да се учи...ама като гледам какво ти е...чичо Иване, аз не мога да ти се извиня по друг начин и реших да ти дам това куче, то ще е като баща си виждам го аз пък и татко ми така казва – той ги разбира тези работи! А пък аз ще напусна дружинката – вече съм говорил със съседите – за другия сезон вече ще съм там – да ти не е неприятно!
Лачко подаде връзката на кучето в ръката на онемелия Иван, после сви дланта му, въздъхна и си тръгна. Големия мъж приседна на пейката, а невиждащите му очи се взираха в невидимата диря оставена от Лачко! После поклати глава и прохълца: „Никой никъде няма да ходи сине”!
04.11.2013 Плевен
Анелин
Четете още: