НЯКЪДЕ ТАМ

Линко беше от групата по отстраняване на авариите в планинската местност над градчето. Имало повреда по мрежата по просеката до връх «Кукла» поради големия сняг и обледяване на жиците. На връщане по калдаръмения път от Висока махала видял над къщите в окрайнините на сливова бахча два вълка. В тази махала живееша една баба – дъщеря й Георгица я посещваше често. Веднъж се оплака , че бабето не искала да слезе поне за през зимата долу в къщата , ами се горе в облаците си стояла. Направили й дърва , носеха храна , ала пътя до там през тази тежка зима беше за джип, магаре или пеш и това се оказваше проблем. Баба Марийка имаше една козица , котка и черна кучка , която беше часовник – нямаше как да минеш покрай зида и тя да не те мерне. Всъщност само бабичката беше останала в призрачната махала – от там тръгваха няколко именити родове , но никой не се завърна в дивата планина.
Когато научих беше петък следобед – ама идеално време за лов на хищници през двата почивни дни. Линко също беше ловец , уреди документите и в тъмното студено , мразовито и снежно утро се нанесох с багажа си и оръжието в кабината на бърборещия трактор и Линко пое нагоре по снежния улей криещ някъде под себе си здрав калдъръм. През големите прозорци на руския ветеран се откри снежната пустош на планинската гора , тъмнееща в основата и в утринна сивота по върховете. Наред с подобряващите ми се умения да се крепя в нешироката кабина поемах с наслада гледката от мижавата светлина на фаровете наравно с позатопления нафтов дъх от двигателя. Заглеждах внимателно дирите оставени от жителите на този рай , които пресичаха пътя ни – имаше на лисички , на два пъти мернах заешки – бързал е дългоухия , диви прасета бяха се спуснали към доловете с водостоци , което пък ме подсети – или вълците са отскоро тук или не слизат по-долу към къщите. Морното желязо въздъхна пред тъмноснежен скат и спря. Без да се бавим се оборудвахме и Линко представи плана си – качваме се на билото и оттам се разделяме по двете страни на хълма спускащ се над Висока махала. Имахме малки радиостанции , но независимо от тях се уговорихме за мястото и времето на срещата долу при къщите. Добре казано , само че пътят до билото едва ли щеше да ни отнеме час и повече – и това само ако я карахме по-бързо нагоре. И подехме...ако някой остава с убеждението , че можеш да поддържаш продължително време забързаното темпо по почти отвесен и снежен горски скат ще трябва да преосмисли физическите си възможностти. Беше още доста преди съмване , ние вече минута бяхме седнали на пряко ската паднал бор и тихичко приказвахме :
- Виждаш ли какво нещо е живота и то в края си? Баба Марийка не иска да слезе при Георгица – кукува само тук горе , няма си вече познати и я срам да се покаже...била е хубавица и сега рекла , че като се погледне в огледалото...да знаеш ако я видим , че е много приказлива...като не вижда никой по цял ден...!
- И така да е – отвръщам – ама си е живинка , пък и щерката и зетя нали й идват...друго си е когато има кой да ти отвори вратата – да знаеш !
И отново поемаме! На връх билото едва не припадам и от умора и от красота – сивеещи гребени на ридове и планини , алено зарево на изток , тъмни усойни долове и гори – невероятната шир на Стара планина. Чувство на свобода и опиянение , мир и велика тишина. И дишайки някак си едва-едва благодариш на господ , че те е допуснал тук по до себе си. Отново почивка този път безмълвна и наградата – близо километър по равното било до подножието на върха . Слънцето започва величественото си представление в кристално студеното , безветро утро и ние се разделяме свличайки се в тъмните сенки на обраслото надолнище в чийто далечен край не се виждаха няколкото къщички ! Тръгвам бавно – карабината е в ръцете ми , а погледа ми се мъчи да проникне в още тъмното подножие на боровете. Между боровия пояс и смесен подлес спирам и започвам внимателно да оглеждам подножията с мощен бинокъл – просветленото стъкло ми дава възможност да изпитам чувството , че сме в напредналия ден , но сивотата тук едва започва пътя си към деня. Тук следи по снега няма...няма движение , няма дори и горски гласове – косове и сойки , само един силует на нощна птица някъде под мен раздвижи кристалните мигове. Доста нисоко сме още над местността където са видяни вълците , но мисълта за това ме кара да включа цялото си същество в единение с околността. Сетивата ми са изострени до крайност и имам чувството , че чувам гласовете на хората , чак долу от градчето...което е глупост разбира се и което не ме успокоява. Понякога пренапрежението може да изиграе много лоша шега на въоръжения човек и затова се опитвам да си наложа успокоение. Забравил съм за умората от сутринта и продължавам внимателно пътя си напред и надолу. На всеки петдесетина крачки спирам със затаен дъх и няколко минути се вглъбявам в бинокъла. Когато спирам за кратък отдих се питам защо тук няма животни и си отговарям елементарно - защото няма храна. Което не пречи да се вгледам в тъмната сянка на реещ се орел невисоко над мен. Видял ме е със сигурност и с още по-голяма сигурност не дебне мен. Но после се спуска надолу и изчезва зад един хребет. И когато отново се отпускам над гъсти храсти изведнъж изпитвам усещането , че не съм самотен. Кръвта ми кипна отведнъж , мигом свалих предпазителя и разко се заоглеждах ноколо – нищо . Нищо не се промени , нищо не се чу ,нищо не помръдна. Но аз не съм ловец от скоро и се познавам добре...някой беше тук. Вместо да продължа надолу обиколих странично и се върнах по следите си , но нищо. Рекох си : «Кротко бе човек , с годините този лов те кара да полудяваш « ! Около обед усетих в чистия въздух дим – не се виждаше нито огън нито комин , но явно бях вече над Висока махала. В слушалката чух Линко да ме пита къде съм. Обясних му тихичко – поиска да се върна назад по високото и да проверя една тънка ивица – просечка минаваща напреко на хълма по чиито страни слизахме , като каза че видял пресни дири но аз не бях видял нищо от тази страна . Върнах се към просечката по следите си , – около стотина и малко метра назад и там изтръпнах . Върху моите следи имаше пресни дири – като на голямо куче – само дето по-издължени. Ако някой може да гледа на четири очи ще ме разбере какво пулене му хвърлих . Ловец съм и точно в такива мигове забравям потта , умората , студа и само погледа ми става много спокоен в присвитите ми очи , мускулите се отпускат , като единствено дланите стескат студеното оръжие , умът ми става безпристрастен творец , а тялото – безупречен изпълнител. Той или те бяха дошли зад мен, гледали са ме , преценявали са ме – вълци ! И никакъв шум , нито помен от движение... Предупредих Линко. То вече май беше безсмислено да се крия и реших да тръгна надолу към къщите , ядосан на късмета си...какъв ти късмет...къде съм тръгнал така да ловя най-хитрото животно в гората...и когато отново стигнах по-долу този път наистина се дръпнах – този път вълчите дири минаваха оттам където бях почивал преди не повече от десетина минути. Като че ли дух бродеше наоколо и си играеше с мен боцвайки тези следи околовръст. Но човек е не по-малък хищник от който е да друг и аз потеглих по вълчата диря...на места успях да различа – бяха поне два вълка. И колкото и да се вглеждах напред никога на видях собствениците на снежната редичка. Преминах напреко хълма , но уви. При спускането някъде над мен чух някакъв шум и тутакси насочих оръжието там. Отгоре ми се свличаше тъмна сянка – бавно и непохватно . Усетих се овреме и свалих карабината. След минута Линко слезе при мен и се засмя : «И теб ли те подметнаха?» , «Аха !» отговорих му кисело , но и аз се засмях. Решихме , че разходката ни беше все пак от полза и заслизахме към махалата. Доста над калдаръма чухме ясен звънлив лай и когато потеглихме по равното насреща ни излезе кучката на баба Марийка ! Отначало ни лаеше злобно , но от едно дворче се чу благ женски глас , чернушката завъртя опашка и се прибра. Отбихме се към малката портичка на която беше застанала усмихната възрастна жена наметната с кафяво кожухче . Поздравихме я – баба Марийка беше белокоса , с бледо лице жена с големи сини очи и тънка добродушна усмивка. Жената ни покани в широка но схлупена стаичка на първи етаж от двукатна стара къща притисната от снега. Вътре беше много чисто и спретнато и все пак го имаше онзи неповторим дъх на старите къщи...Жената ни гости със свеж и дъхав чай с боров мед , бисквити извади отнейде и козе сквасено мляко с друга купичка – мед с орехи . Печката бумкаше весело и едва тогава усетихме умората. Набързо и разказахме причината за нашето посещение по тези места изтъквайки загрижеността си именно за нея и нейната стока. С това се занимаваше основно Линко , а моето внимание беше взето от много добре почистена стара стъклена купичка затворена с изящно матирано капаче поставена на дъсчен рафт. В купичката имаше...бонбони , най-различни : лукчета , ментолки , други чиято форма изплуваше от детското ми съзнание... Стъкленичката явно беше много стара с изящни инкрустации вплетени с метал – нека не съм голям познавач , но металната паяжина беше поне позлатена.
- Не стават за ядене – рече бабата – стари са !
- Аз гледам стъклото – отвърнах машинално.
- Стъклото не е важно – ми отговори – туй вътре е важното – всеки бонбон е от погребението на човек от Висока махала , когото съм познавала. Понякога сядам и ги гледам – всяко бонбонче ми говори за този когото е изпратило.
После жената стана и посочи в един от ъглите на малко прозорче завито в найлон бонбонче :
- А това е моето...то ма гледа и помни...нека то каже после за мен. Сичките ще ги оставя на Георгица – но тук ще стоят...докато има къщи , па нека са празни веке!
На тръгване баба Марийка каза :
- Нещо лошо ли са направили вълците ?
- Ами не са , и затова докато не са сторили още нищо...
- Те момчета нищо и няма да сторят...те живеят тук отгоре в едно дере с малка пещеричка...преди време намерих две в гората- едва проходили и ги оставих при малките на кучката...тъй и пораснаха , пък и тя понякога ходи да ги види , ама сега е много снега. Те са ми пазачите...да ви помоля да ги оставите , а!
Гъргорещия двигател на трактора някак си ни кара да се чувстваме хем весели , хем уморени , хем обнадеждени. Някъде там напред ни чака топла механа , а някъде там отзад в студа и мрака блика човещината...

Анелин