Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » ЛОВНИ РАЗКАЗИ » Жълтур и Белчо

Жълтур и Белчо

vater Публикувана от vater | 09.10.2011
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Ще ви разкажа една тъжна история,която преживях наскоро.История за отношенията на животните и хората. Искрено се надявам тя да е поне малко поучителна...
Имам един добър приятел.Той работеше като горски надзирател и бе страстен ловец, а сега-и пенсионер.Обичаше лова, но най-много харесваше лова на хищници.Практикуваше го всякак- на варда, на гонка, на вървище, с издебване и още…..други методи.Но от всички методи моят приятел Веско, най-обичаше да извежда двете си кучета Жълтур и Белчо.Те бяха късокраки мелези, които страстно гонеха хищници и нищо друго.Може би затова не станаха популярни сред ловната общественост, но спечелиха уважението на стария ловец.
Ранно есенно утро, листата са побелели от хладните ласки на сланата.Веско поведе двата вързани със сезал песа към трънака.Кучетата жадно душеха земята и се щураха, дърпайки стопанина си енергично.За хиляден път ритуалът е един-внимателно отвързване на сезалът, забързаните кучета влизат неспокойни из шубрака.После лай, тичане към някой сенчест дол, изстрел.И едни отрязани уши.Такива епизоди имаше много в кариерата на горския трапер.И в мъгла,и в сняг,и в роса-регламента бе добре познат на триото.
Веско бе натрупал много опит в този лов, а и кучетата го обожаваха.С времето станаха непоклатим тандем в борбата с хищниците.Често други ловци се шегуваха, че Горския обича повече кучетата си, отколкото внуците.Дали това бе вярно, никой не знаеше, но със сигурност знаеха, че кучетата обичат повече и от внуците стария ловец.Винаги,когато се връщаше от някъде, песовете го очакваха и въртяха радостно опашки.Те имаха дарбата да усещат господаря си от далеч-сякаш го подушваха от километри.И ето-идва добре позната кола по шосето и спира пред спретнатия дом.Стареца бавно слизаше от колата, покашляше се и вадеше от торбата си хляб.От този хляб винаги отчупваше за двете кучета къшей. Този къшей биваше разделян на две и даван на кучетата, които лакомо лапаха сухия залък.
Лято.Прибрах се от работа и видях Веско на вратата пред дома ми. Беше омърлушен.Нещо тежеше на душата му.Жълтур бе блъснат от кола…Все още жив, но с никакви надежди за оцеляване.Помоли ме да го застрелям.Помоли ме,защото сърце не му даваше да го направи сам.И сякаш в очите на Веско съзрях един залязващ ден-този на старото куче и този на пенсионирания лесовъд.
Влязох в къщи, оставих чантата си и отключих касата-оттам извадих вярната надцевка.Погледнах внимателно в цевите и взех два патрона.Хвърлих оръжието на задната седалка на колата и потеглих.Не след дълго бях пред крайната къща на Веско.Посрещнаха ме двете му внучета, които търчаха весело из двора.Не се досещаха защо идвам.Излезе и стареца.Кимна ми, за да го последвам и ме отведе зад къщата.Там лежеше Жълтур и дишаше тежко.Задните му крака лежаха безжизнено на циментовата плоча и от цялото същество на кучето лъхаше на болка.Мухите кацаха по него, ала животното не можеше да се отърси от тях.Беше с прегазена задница, но въпреки тежките травми, кучето все още бе живо с цената на невъобразими мъки.
-Да го занесем отзад и там….-продума дрезгаво Веско.Никога не бях чувал такъв глас от стареца-обикновено той бе строг и гласът му бе твърд, като на човек свикнал да се справя с трудностите.
Полека вдигнахме почти безжизненото тяло на животното и го отнесохме.Положихме го на една зелена морава и Веско нежно погали старото животно между ушите.Стана бавно и с мъка в очите каза-Гледай да не се мъчи.
След тези думи стария човек се обърна.Знаех, че е дошъл моят ред.Съзнавах колко ценно бе животното за Веско и знаех,колко спомени и радости е донесло то на стария ловец.
Вдигнах бавно пушката и се прицелих в слепоочието.Кучето завъртя очи към мен.И тогава не виждах очите на животно, а сякаш очите на малко дете, което ме молеше за нещо.А колко болка имаше в погледа му…
Стиснах зъби и натиснах спусъка.Изтрещя грозен изстрел.Една душа политна към небето.Верния другар Белчо започна жално да вие.В този момент ненавиждах себе си и човешкия род, причиняващ безброй пътни произшествия в своя безумен устрем.
Заобиколих къщата без да се сбогувам с Веско.Не исках да виждам сълзите на този добър човек.
Отпред,през решетките на оградата ме гледаха две детски личица, набраздени със вадички от сълзи.
След седмица почина и Белчо.Ветеринарният лекар предположи, че е от лятната жега.Аз обаче мисля, че почина от мъка.
Веско спря да ходи на лов.Той имаше доста черепи и кожи от хищници-чакали,диви котки, лисици,белки и язовци.Тези трофеи той събра, закачени в ловния си кът в една приземна стаичка.Те бяха положени на специални поставки връз стената, а от долу пишеше:
В памет на Жълтур и Белчо

Адриан Петров

Абонамент за бюлетин