Публикувана от 
Когато есента обгърне гората със златните си цветове,когато слънцето вече не пече така силно, кучето знаеше,че започва ловният сезон. Беше куче, а му бяха дали име на птица-Гривяк. Но то толкова си харесваше името когато беше изричано от НЕГО - неговия стопанин, когото толкова много обичаше. Те бяха гоначи.
Двамата-невероятен тандем на човек и куче. Нямаха нужда от много думи. Познаваха се толкова добре. Та нали живееха заедно, подкрепяха се с обичта си един към друг. Всяка вечер то лежеше в краката му. Било в кръчмата, където стопанина обичаше да ходи всяка вечер, или в къщи когато все по-рядко той решеше да остане и да почете някоя книга. Гривяк толкова обичаше тези моменти. Тогава бяха само те двамата. Децата пораснаха и отидоха да живеят и работят в града. Понякога идваше най-малкият от трите деца на сестра му. Тя почина млада,мъжът й отново се ожени, а децата взе неговият стопанин. Така и не се ожени никога.
С добри грижи на родител той ги отгледа, изучи и им даде път в живота. В малката бедна къщичка вечер той четеше на децата до като бяха малки, после понякога четеше на Гривяк. А на сутринта отиваха да пасат няколкото овце, които стопанина гледаше. Никога не видяха стопанина без Гривяк. Винаги и навсякъде заедно. Та какво чудно имаше в това. Гривяк живееше за стопанина, за неговата обич и ласка. А когато почнеше лова-те бяха най-добрите. Отиваха от най-далечния край да намерят дивеч и Гривяк прекрасно знаеше на къде да го подгони. Знаеше къде са пусийте дето ловците чакаха. Той не беше ловно куче, но беше най-добрият гонач - винаги първи откриваше дивеча и обаждаше на НЕГО. През годините, в които гонеха дивеч, Гривяк на няколко пъти беше раняван от глигите на нерези. Но раните зарастваха, намазани с мехлем от Него. И така години този тандем беше страшилище за дивеча.
Но един ден стопанина изчезна. Гривяк го виждаше, че спи и така и не разбра защо тези хора, които дойдоха в тяхната къща го отнесоха на някъде. Той видя, че и ловците бяха в къщата на стопанина, но и те не спряха хората, които го отнесоха. О, той видя на къде отидоха и после ходеше там, опитваше се да долови миризмата на алкохол и овце, но не я долавяше. Лежеше пред опустялата къща и го чакаше... Прибра го приятел на стопанина, но не го връзваше. Куче като Гривяк не се връзва. Там,в двора на този човек имаше и други кучета, Гривяк ги познаваше - беше тичал заедно с тях да гонят дивеч из гората. Но това не беше неговата къща. Там се хранеше и отиваше пак да пази онази родна къщичка, където за пръв път след като се роди, чу Неговият глас. Години на кучешко щастие..
А сега го нямаше...
Започна пак ловния сезон. В малкото кучешко сърце започна да трепти надежда. Може би като отиде на лов, там ще го надуши, сърцето му ще трепне радостно и най сетне тази толкова голяма празнота и тъга, която носеше.... най - после ще си идат. Да, там ще ГО намери. Той ще тича, ще го търси.....
Първи ловен излет, много кучета и то нови. Гривяк не ги познавяше, но и не искаше. Той си имаше своя цел. Пак отиде гонач - с приятеля на стопанина. Но не беше същото... Къде ли е той сега? Гривяк усещаше миризмата на дивеча и знаеше кое животно е сърна - тогава лаеше пискливо - и кое - глиган. Тогава гората ехтеше от неговия лай, защото той беше най-добрият. Той и стопанина. Но сега гората изглеждаше по-друга без Него. Не беше така примамлива и красива както когато вървяха заедно. След първата гонка ловци и кучета се събраха заедно да решат какво ще гонят след това. Чак сега Гривяк видя новото куче на председателя. Чу, като ловците коментираха, че било някакво Алано - еспаньол. Голямо и грозно. Гривяк не го хареса и му го показа. Но тогава онова голямо куче го нападна и ухапа толкова силно, че Гривяк изквича и се сви под една кола. Не можеше да си стъпи на предния десен крак - Как сега щеше да ГО търси? Отгоре на цялото това унижение от някакво вносно куче, приятелят на стопанина го върза за едно дърво и каза,че ще го вземе на връщане. Така той остана сам в гората
сам със своята мъка и болка. Не, това не беше за куче като Гривяк. Още щом ловците се скриха, той прегриза връвта, с която го бяха вързали и накуцвайки, с натежало от болка и тъга сърце си тръгна към дома. Онзи пуст но толкова обичан дом. Накуцвайки се спираше, вдигаше глава и душеше въздуха.... Търсеше неговият мирис. Днес не го усети. Но кракът ще му мине, а утре ловците пак ще го вземат на лов. И тогава може би......
В памет на колегата Иван Божилов.
Автор: Соня Андонова
Сподели
Лунен 
Времето
Картички
