Продължение от Няколко истини за лова на диви свине ...?!
Като говорим за издайническия ефект на силните миризми, не можем да пропуснем и този, от освободените на пусията „вътрешни секрети“ (малки или големи). Едва ли има по-категорично „заявяване на присъствие“ от това, при финото обоняние на животните (маркирали сме територията) и най-често появата на дивеч след изхождане на пусия, е повече от случайност.
Много важен ход, преди избора на точното място за заставане, е запознаването с всички налични вървища, по които е възможна появата на животни, особено при пусия в гъсто и с по-ограничена видимост място. Това би намалило до голяма степен вероятността дивеча да ни изненада и би ни помогнало предварително да определим, възможните посоки и дистанции за отправяне на изстрел.
Избраната позиция никога не трябва, да е на самата пътека на животните и причините за това, са най-общо две. Първата е опасността, намирайки се на пътя му, дивечът по-лесно да ни забележи, което пък би довело и до съответната реакция – „скършване“ встрани или връщане назад, съпроводена задължително и с по-висока скорост на движение. Втората причина е предимството, застаналият на 10-15 метра от пътеката ловец, да стреля животното странично, а не фронтално. С фронтална стрелба са изтървани немалко прасета, а освен това фактът, че се намира на пътя на животното, носи за ловеца твърде голям риск от нараняване, при евентуално съприкосновение с него.
При места с недостатъчна видимост, намирането на няколко малки пролуки между дърветата в различни посоки е наложително, защото това ще ни даде възможност, макар и за миг, да мернем идващия към нас дивеч. По този начин, без съмнение ще получим важно предимство, в случай че не сме могли предварително, да определим вида на идващото животно, само по характерния ритъм на стъпките му.
Въпреки, че в общия случай дивеча трудно забелязва неподвижните предмети, прикриването на пусията зад нещо – дърво, храст, скала ... е задължително, при това без значение дали ще виждаме над или встрани от него. И тук става дума за намиране, а не за правене на импровизирано укритие, тъй като несвикналите с присъствието му в района животни, безпогрешно го разпознават и най-често се плашат от него.
Понякога само едно издайническо пукане на съчка е напълно достатъчно, за да предупреди животното и ние, да се простим с блянувания трофей, който дори вече сме „виждали“ в колекцията си на стената. Такова нежелано разминаване със слуката, много лесно би се избягнало, ако всеки път имаме грижата, да почистим под краката си наличната шума, сухи съчки, сняг и пр.. Създавайки необходимия комфорт за движение на тялото, следва да премахнем и някои от клонките около себе си, които биха ни попречили да се завъртим, без да издаваме излишни шумове.
Сигурният изстрел по дивеча, който без съмнение се очаква от нас да дадем, освен със свободните движения на тялото, е в пряка връзка и със стабилната му стойка. Осигуряването й понякога е доста трудно, особено на силно пресечени, заснежени или заледени терени, но все пак, след полагане на известни усилия е постижимо.
Избирането на пусия е свързано с още едно, според мен доста важно правило. В случай, че на мястото, което се очаква да пазим, има диря от преминали наскоро животни, най-правилният ход е заставане недалеч от мястото на преминаването, тъй като вероятността животните, да се върнат по дирята си ... е повече от висока.
При отсъствие на видими проходки или дири, които да ни ориентират откъде биха преминали гонените животни, правилният подход диктува внимателно оглеждане на мястото и заставане по-далеч от: високи и стръмни откоси на долини, реки и пътища, трудно проходими скалисти участъци, дълбоки оврази със стръмни и нестабилни брегове, начесто нападали дървета, прекалено обрасли участъци, видимо неизползвани никога и пр.. Огледът несъмнено трябва да включва не само конкретното място на заставане, а и това зад него, като по този начин ще ни подскаже, дали теренът зад нас позволява нормално преминаване на дивеча, без да му се налага да използва екстремни прийоми.
Тук разбира се е редно да направим и уговорката, че спасявайки живота си, всяко уплашено животно може да прояви невероятните си физически способности и да премине през на пръв поглед невъзможни места, но в общия случай то предпочита да заложи на по-сигурното и избягва да прави това.
Без съмнение сигурността е най-важният елемент, от кое да е занимание на човека, особено в случаите, когато става въпрос за боравене с оръжие и именно затова всеки детайл, от който тя зависи и най-малко не бива да бъде подценяван. Пътят ни до пусията, често е доста дълъг и изпъстрен с немалко препятствия, при преодоляването на които, рискът от попадане на нежелани предмети в оръжието ни е напълно реален. Ето защо, един поглед преди стрелбата, върху пушката и състоянието на патроните в нея, никак не е излишен. Наличието на кал, сняг, листа, семена, клонки и пр. в цевта, главата или механизмите на оръжието, могат да доведат до сериозни инциденти (не дай Боже) или най-малко до засичане, което при наличието на дивеч пред нас, никак няма да бъде приятно. Изпълняването на тази елементарна процедура, ще ни даде желаната сигурност, а отключването на пушката след нея, ще ни постави в пълна готовност и ще ни предпази от риска, едно твърде шумно освобождаване на предпазителя, да ни изиграе лоша шега в най-важния момент.
Перфектното познаване на дадена позиция от пусията, съвсем не прави нещата предвидими и точно това е най-хубавото на лова. Начинът по който излизат животните винаги е различен, понякога със сериозни изненади и причината за това най-често е не обстановката (при нея се сменят само сезоните на годината), а това кой и как гони, какви кучета са след дивеча и пр.. В този смисъл познаването подхода на гоначите и начина на работа на кучетата, би ни помогнало да предвидим немалко подробности около появата на дивеча. Сигурността в действията на конкретния гонач, може предварително да ни даде яснота по въпроса, дали облайваният половин час на място глиган, ще бъде вдигнат или не, а след като бъде вдигнат, как ще се появи на пусията ни ... силно „подпрян“ и облайван отблизо от кучетата (когато са напористи) или ще се движи спокойно, облайван от голяма дистанция (когато са по-предпазливи). Това предимство може да бъде факт разбира се, само в случай, че ловецът не е гост на дружината, а е ловувал неведнъж ... и с хората в нея и с кучетата им ...!?
Според мен в общия случай, мястото на пусията не следва да се избира, а да бъде определяно от ръководителя на лова и той трябва да има грижата при всеки лов, колегите да бъдат поставяни на различни позиции, което несъмнено е един от най-добрите начини за опознаване на района (след гоненето разбира се).
Има случаи обаче, когато избора на позиция е възможен и тогава следва да съобразим някои особености, които биха ни предпазили от риска, да застанем на място, на което най-вероятно няма да излезе нищо. Практиката е доказала, че вероятността за излизане на дивеч се увеличава много, с отдалечаване на позицията ни от: недисциплинирани колеги, място на стрелба, предходна гонка, гонка на съседите, шум от движение на коли, шум от скандали и пр.. Имаш ли възможност да избираш, бягай далеч от тези шумове и току виж ... слуката, като птичка кацнала на рамото ти ...!?
Опитният ловец, както всеки изкусен хищник, непрекъснато държи под контрол обстановката на конкретната позиция и това му позволява, да реагира адекватно при появата на каквото и да е животно. Ако в очакване на слука, позволим на даден вид дивеч да ни усети, значи несъмнено сме допуснали грешка, а ако при лова на прасета допуснем грешка на сърна, тя спокойно може да бъде повторена и на прасе. При лов на конкретен вид дивеч (в случая диви свине), трябва да се издебва и маркира с вдигане на пушката и премерване, всяко излязло животно. Това е най-добрата тренировка за ловеца, тъй като в случая остава само формалното натискане на спусъка и независимо от пропускането на животното, той усеща великото удовлетворение от това, че то вече е било „в ръцете“ му ...!?
Понякога, обикновено още в самото начало на гонката, се случва дивечът да ни изненада, излизайки на пусията твърде рано и да ни завари неприкрити. „Тихата“ паника в подобни ситуации, най-често кара ловеца да реагира бързо, а това всъщност е най-сигурният начин, животното да го забележи и естествено, да се отдалечи в нежеланата посока. Когато се движи, дивечът усеща най-вече рязкото движение, а когато е в покой, забелязва и то сравнително лесно, всяко такова ...!? Ето защо реакцията ни в такива случаи, трябва да бъде повече от спокойна – много бавно повдигане на пушката ... и „замръзване“ всеки път, щом животното престане да се движи. А несъмнено „проблемът“ ни ще продължава да е налице само до момента, в който прикладът на пушката опре рамото. Оттам нататък, очевидно става по-лесно ...!?
Имал съм няколко такива случая в практиката си (поне 5-6) и за да онагледя донякъде казаното, искам да споделя с колегите единия от тях.
Бяхме в Сакар. Пусията ни беше на черен път в едър букар и току-що бяхме пристигнали на мястото. Още не бях решил къде да застана и с пушка в дясната ръка, оглеждах изобилието от пресни дири по пътя, когато с периферното зрение мярнах движение. Мигновено носочих погледа си натам и видях как по склона точно пред мен, се спуска един 4-5 годишен глиган, който вече беше приближил на около петдесет метра. Движеше се в спокоен тръс между едрите буки и сякаш не подозираше за присъствието ми, въпреки че стоях изправен в цял ръст на средата на пътя, а видимостта на мястото беше повече от прекрасна. Прихващайки бавно полуложата с лявата ръка, започнах да повдигам леко пушката. Вече бях стигнал нивото на корема, когато той спря и обръщайки глава леко встрани, се заслуша в далечен кучешки лай назад. Спрях моментално движението в позата, в която бях и зачаках следващия му ход. Не беше толкова далеч за стрелба, още повече, че бях с комбинираната си пушка, но стоеше фронтално и риска да не го ударя добре, беше реален. Изчаках така почти тридесет секунди и когато животното най-после реши да тръгне, продължих да повдигам бавно пушката. След не повече от двайсетина крачки обаче, то отново спря и аз естествено пак замръзнах, продължавайки по този начин ... забавната игра на „криеница“. Вече бях стигнал нивото на гърдите и ми трябваше много малко време, за да приключа това истинско надхитряне. Глиганът беше слязъл на около двайсет метра от мен и този път, тръгвайки счупи леко наляво (мое дясно). Ето, че най-сетне долният край на приклада опря рамото ми и аз повдигайки бавно цевите нагоре, бутнах напред предпазителя на пушката. Ясното изщракване на метала, сякаш пришпори животното и то моментално премина в галоп, но само секунда – две след това, бързият 11 грамов куршум се вряза в плешката му. Веднага след изстрела то забави хода си и с доста несигурни крачки, клатушкайки се, измина следващите около 70-80 метра. Спря точно пред съседния колега на пусията и продължавайки да се клати, само на 5-6 метра пред него, го държа в напрежение (с вдигната пушка) още десетина секунди ... след което рухна в шумата ...!?
Когато усетим идващия към нас дивеч – чули сме шума от движението му или го мяркаме леко в гъсталака, много важно условие за успеха е изчакването му, да стигне до най-удобното за стрелба място. Умението да избереш най-подходящия момент за стрелба, наистина е част от „голямото майсторство“ ... защото правилно подбран, този момент ще ни позволи да отправим, възможно най-сигурния изстрел по животното ...!? Припряността в тези случаи е повече от лош „съветник“ и ние всеки път трябва да се опитваме да я подтиснем, въпреки че добиването на такова умение, най-често идва с годините и опита.
Неведнъж съм имал възможността, да се убедя в една неправилна според мен практика, която е причина за загубата на ценни секунди, в най-напрегнатия и достатъчно кратък момент – след появата на животното. При предварително прикладване (още във времето, когато само чуваме, а не виждаме дивеча), зрителното ни поле е твърде съкратено и е доста по-трудно, изскочилото от гъстото (често на скорост) животно, да бъде намерено и вкарано в мерната линия. Тази често срещана грешка е точно толкова неправилна, колкото и прикладването ... преди фермиралия птичар, да вдигне затаилата се в краката ни птица ...!?
По различно стоят нещата, когато мяркаме животното в гъстежа и вече знаем със сигурност, посоката и скоростта му на движение. В такива случаи лесно можем да предвидим мястото, на което ще се появи и тогава предварителното прикладване и водене ... са напълно оправдани.
Безспорно важен елемент от лова, е познаването навиците на дивеча, при движението му в различни условия от местообитанието. В гъстите места, разчитайки изцяло на обонянието и слуха си, животните обикновено се движат бавно и спокойно, съзнавайки, че през по-голямата част от времето, остават скрити от погледа на хищниците (ловеца). И обратно, в чисти откъм растителност места или в гора с недостатъчна плътност, те се придвижват сравнително бързо, чувствайки несигурността на откритото пространство.
Особено характерна е реакцията им, при преминаване на открити терени, намиращи се между две гъсти места (например поляна, просека или път). В такива случаи, дори без да са усетили конкретна опасност, животните обикновено преминават на висока скорост, а понякога буквално „прелитайки“. Почти винаги обаче, преди да излязат от гъстото, те спират и внимателно се ослушват за подозрителни шумове. И това разбира се е най-подходящия момент за стрелба, в случай че позицията ни позволява видимост, тъй като изстрела по спряло животно несъмнено е максимално сигурен.
Сигурно определяне източника на шума не винаги е възможно и именно затова, нито един дочут шум на пусията, не бива да бъде подценяван ...!? Понякога и големите животни се движат много леко и тихо, в зависимост от това върху какво стъпват – шума (суха или мокра), борови иглички, скала, пръст, кал, сняг или друго. Примерите за това са много, но може би най-характерни за случая ... са последните секунди на един трофеен „красавец“, стъпките на който се чуваха толкова тихо по дебелия слой борови иглички, че през цялото време преди появата му си мислех, че към мен идва някакво твърде малко животно ...!?
Стрелбата по идващото животно, макар и един от последните елементи на лова, често е доста драматична, съпътствана с немалко обрати и понякога добре поразения на пръв поглед дивеч, намира сили да се придвижи и укрие. Добре отстреляното прасе несъмнено е мъртвото и затова ако не сме сигурни в попаденията си, следва да го доубием с точен изстрел, още повече, че по този начин ще избегнем напълно излишната и мъчителна агония за животното. Ако след стрелбата ни дивечът е паднал и видимо няма нужда от контролен изстрел, е по-добре да останем на мястото си и да изчакаме края гонката. Слуката категорично е доказала, че е повече от „странна птица“ и нерядко се случва, да кацне за втори път на рамото ни.
„Мамка му отиде си ... а така хубаво го премерих ...!?“, „Преметна се … а после се изтърси и ... !?“, „Само се присви ... и се изстреля „с пълна газ“ ...!?“ Такива реплики на лов се чуват доста често, а „отпътувалите“ след изстрела животни, за жалост са значително повече от тези, които остават на място ...!? Желанието да провериш как е реагирал дивеча, дали не е паднал наблизо, дали има кръв по дирята и пр. е много силно, но правилната реакция в такива ситуации е оставане на място и изчакване края на гонката. Догонването на ранено прасе най-често е невъзможно и с отиване след него, само може да пропуснем възможност за стрелба по друго(и) животно(и). Едва след завършване на гонката трябва да се провери има ли кръв по дирята и да се потърси с куче, но задължително на неголяма дистанция. Не падналото наблизо животно, явно има достатъчно сили за продължителен преход и незабавното му преследване е противопоказно. Дори и да ляга на някои места по пътя си, то ще намира сили да се вдига непрекъснато, може да измине огромно разстояние и в крайна сметка да не бъде намерено. Раненото животно търси укритие в гъстото или на вода, ляга, губи кръв, „застива“ и след няколко часа или на другия ден, вероятността да бъде намерено мъртво или убито на място е много голяма.
При възможност, независимо че по дирята няма кръв, е добре да бъде пуснато работещо куче по нея, тъй като понякога без да кърви външно, животното получава масиран вътрешен кръвоизлив и нерядко бива намерено още на първите 100-200-300 метра.
Търсенето на ранено прасе в гъсто място, особено ако няма пуснато опитно куче след него, е твърде рисковано. Раненото животно обикновено ляга на ... или до дирята си, с глава обърната в посоката, от която е дошло … и готово за самоотбрана. Не трябва да забравяме и принципното правило: Ако няма достатъчно време за проследяване до мръкване ... издирването, да се проведе на другия ден ...!?
Често заслепени от силните емоции, забравяме да заредим отново пушката след стрелбата, а това е важен елемент, от който най-вече зависи сигурността ни. Понякога изригвайки в предсмъртен импулс, раненото прасе може да бъде много опасно и затова подхождането към него трябва да става задължително с пълна пушка, от задната му страна и с внимателно следене на тялото, очите и най-вече ушите. Дишащото, със затворени очи или мърдащи уши животно, макар и неподвижно, очевидно е в съзнание и може да предприеме изненадваща атака, ако по него своевременно не бъде отправен контролен изстрел.
Тъй като често се случва по-напористите кучета, да облайват гонените животни отблизо и дори да ги атакуват, опазването на живота им при стрелба, разбира се е от първостепенна важност. В такива случаи преценката за подходящия момент, в който помощниците ни ще бъдат далеч от дивеча, трябва да бъде направена много прецизно и ако това не ни се отдава лесно, най-добре е ... просто да пропуснем животното.
За сигурната стрелба по тези издържливи животни е говорено много и най-вероятно още дълго ще продължават разгорещените спорове по въпроса ... куршум или съчми при този лов ...?! Според мен обаче отговора отдавна е ясен и това, че някои не искат да го чуят, не го прави по-малко категоричен. Причината за стопроцентовото превъзходство на „бренекето“ е не само в много по-големия поразяващ ефект, но и в това, че с него се увеличава значително пределното разстояние за стрелба по едър дивеч с гладкоцевно оръжие. Ефективната стрелба с едри съчми по прасета е максимум 30 метра (за трофейни животни дори 10-15), а на по-големи дистанции, освен сериозната загуба на енергия, съчмите се пръскат прекалено и този факт вече ги прави твърде опасни и за кучетата ... и за колегите ни.
Неведнъж сме ставали свидетели на похабени животни, „взели“ дори само една съчма в тялото си и именно затова, стрелбата със съчми може да бъде оправдана само на места, на които видимостта позволява изстрели единствено на малки дистанции. В останалите случаи, куршумът в едната цев е задължителен, а при полуавтоматични оръжия, той трябва да бъде първия патрон.
Продължават да ме учудват колеги (дори опитни ловци), които упорито твърдят, че пусията в гора (не голо място – поляна, просека, нива и пр.) предполага задължителна стрелба със съчми. Много често в гора с добра видимост, минавайки по-далеч от нас дивечът спира, за да се ослуша и огледа и бидейки на 60, 70 и повече метра, той може да бъде поразен единствено с „бренеке“. В такива случаи стрелбата със съчми е напълно безсмислена, тъй като само би наранила животното, а един поглед върху дилемата от друга страна, би ни подсказал, че при стрелба по движещ се дивеч, рискът снаряда да попадне в някое дърво … е абсолютно еднакъв … и при куршума и при съчмите ...!?
За никой не е тайна, че както при останалите видове копитен дивеч, така и при дивата свиня, майките имат решаващ принос не само за възпроизводството на вида, но и за опазването на младите индивиди от хищници (ловци). Този факт обаче, често остава неразбран от някои колеги и последиците от това са пагубни за популацията в даден район. Зрелите и опитни свине – майки освен опрасяване на по-голям брой приплоди, гарантират в максимална степен и оцеляването на същите. Изхранването в ранна възраст, предаването на сигурни навици за търсене на храна, вода, укрития, защита от хищници и пр., понякога се оказва непосилна задача за незрялата майка и пълната загуба на прираста при нея, е често срещано явление ...!?
Ето защо отстрела само на няколко свине – майки, може да доведе, както до директни загуби в числеността на вида, така и до намаляване способността на поколенията за оцеляване.
В година без екстремни метеорологични условия средния прираст (оцелели до есента и зимата приплоди) от една зряла и добре охранена майка е около пет – шест прасенца. Като се умножи броя на отстреляните свине по пет, лесно могат да бъдат пресметнати загубите от „допуснатите грешки” ... само за една година. А като се има предвид и това, колко от неродените женски също няма да стигнат до разплод, става ясно, че загубите от възпроизводство с всяка следваща година ... нарастват в геометрична прогресия.
Причините водещи до безконтролния отстрел на майки са няколко, но главната от тях е доста противна, до болка позната и едва ли за някой е тайна, че тя се нарича ... „месарство“. Неутрализирането на това явление, трудно би могло да стане от само себе си или само с приказки и закони. За това са необходими натрупвания и промени в мисленето, които на всичкото отгоре са в пряка връзка с икономическия хал на българина и на този етап според мен, борбата с него предварително е обречена на провал.
Останалите причини обаче, са по-прозаични и сравнително безобидни – припряност, липса на опит, страх от стрелба по по-малката мишена, и пр. и като цяло са по-лесно преодолими. Познаването на лова в детайли, владеенето на всяка ситуация и перфектното боравене с оръжието, са все неща, които допринасят за вземането на бързи решения и по този начин подпомагат избирането на вярната „мишена” ...!?
Нерядко слуката споходила друг колега, е щастлива предпоставка да проработи и нашата. Именно затова изстрелите от коя да е позиция на пусията, трябва да ни накарат да бъдем нащрек и да очакваме евентуалната поява на животни. Много често стреляният дивеч променя посоката на движение и оставайки в прогонваното място се движи успоредно на пусията или се връща назад. Това прави съвсем реално излизането му на съседни (или не) на стрелбата позиции, на контрапусии ... или на гоначите. Гонките на ловни дружини в съседство, също могат да благоприятстват слуката и появата на дивеч откъм гърба ни ... и най-малко не бива да ни изненадва.
Вероятността и други колеги да стрелят по вдигнатия дивеч, се увеличава значително, ако след стрелбата ни, същият остане в прогонваното място. Решаващо значение за това има определянето на точния момент за отправяне на първия изстрел. Внимателното му подбиране може да гарантира оставането или влизането на животните в прогонваното място, съответно в случаите, когато те излизат от ... или идват към него. В първия случай е добре да започнем стрелбата малко по-рано (ако е възможно), а във втория да изчакаме, докато премине момента, след който връщането на животните назад ... вече ще бъде невъзможно ...!?
Ловът (особено този на едър дивеч) е занимание, при което основна водеща сила за ловеца е страстта. Тя движи изцяло действията му и колкото по-силно е влиянието й върху него, толкова повече същността му се доближава ... до тази на истинския хищник. Въпреки силата й обаче, тази страст трябва да бъде под контрола на човека и това всъщност е основната разлика между него и животното (хищника).
Не овладяната страст, често замъглява разума и не дава възможност на ловеца да следи сложната обстановка, в която се налага да действаме понякога. Огнестрелното оръжие е средство, което за жалост може да порази не само жертвата, към която е отправен изстрела ни и именно затова действията с него трябва, да са силно прецизирани.
Стрелбата по неясно видима цел е едно от най-опасните неща, съпътстващи лова и именно затова, сигурността преди натискане на спусъка, трябва да бъде стопроцентова. Дочутият шум в гъстежа или бегло мярнатото движение, съвсем не са достатъчно основание за отравяне на изстрел. Освен яснота по въпроса, какво точно е животното пред нас, несъмнено трябва да сме съобразили и това, дали в посоката на стрелбата няма ... наши колеги, селскостопански работници, чобани, кучета, домашни животни, автомобили и пр..
Силното желание на всяка цена ТЕ да добият животното, кара някои колеги да отправят изстрели по животни, които се насочват към съседен колега от пусията. Това разбира се обикновено са изстрели – пропуск, които в много от случаите водят до излишно предупреждаване на животното и най-често са последвани от неблагоприятна за ловците реакция.
Честно казано, не мислех да досаждам на четящите колеги с примери, но по стечение на обстоятелствата пиша тези редове в понеделник и ловът, на който присъствах вчера (неделя), за жалост беше поредното потвърждение на думите ми. Ето защо, не мога да не се изкуша ... и да споделя тази случка ...
На втората за деня гонка, предстоеше прогонване на едно от гъстите дерета в землището на селото. Пусията беше разположена по направление на дерето, от другата страна на една неголяма нива, а към края си свиваше косо, като последните позиции почти опираха в него. Малко след тръгването на гоначите кучетата пролаяха и веднага след това от гъстите трънки изскочи хубав 6-7 годишен глиган. Вървеше в нивата със спокоен тръс успоредно на дерето, на не повече от 5-6 метра от него. Всички виждахме прекрасно животното и с нетърпение очаквахме да видим посоката, в която ще продължи. Можеше да счупи през нивата, към баира, в основата на който бяхме разположени или да продължи по дерето до последните колеги от групата.
Глиганът беше изминал не повече от 50 метра обаче, когато първият колега от пусията започна стрелба. Беше на около 150 метра от животното, но това не го притесни да изпразни гладкоцевния си полуавтомат. Тази негова реакция направо ме изуми и ако аз бях ръководител на лова (в случая гостувах), без съмнение веднага след гонката, щях да „посоча пътя” на този колега. Впоследствие се разбра, че в пушката му дори не е имало и един куршум, който би му дал някакво, макар и глупаво основание, да отправи изстрел.
Прасето продължи хода си без притеснение (и поражения разбира се), а колегата на всичкото отгоре се развика на останалите, сякаш те не виждаха нищо или пропускаха момента за стрелба по животното. Няколко от колегите, бидейки на същото разстояние, не се сдържаха … и също „откриха огън” ...!?
Този глиган явно искаше да умре, защото при вдигнатата гюрултия и абсолютно безсмислената стрелба, вместо да пресече дерето и да се отправи необезпокояван от никой на север (само щяхме да го изгледаме как се отдалечава), продължи спокойно към края на пусията. Приближавайки последните трима колеги той наистина намери края си ... в условията на ожесточена стрелба, на която би завидял не един ”екшън филм” ...!? Тримата колеги (с карабини), стреляйки един през друг, напълниха животното с олово и в последствие, дори при проведения щателен оглед, не можа да се разбере … кой какви поражения е нанесъл ... и кой респективно е „майстора” ...!?!
В крайна сметка тази случка беше доста забавна, още повече че животното падна ... макар и след повече от тридесет изстрела ...?!? Не ми беше до забава обаче в друг случай, когато съседен на мен колега, върна с прибързаната си стрелба прекрасно трофейно животно. Глиганът излезе на голяма ливада точно пред мен и тръгна спокойно по пътеката, която минаваше на не повече от петнадесет метра от дясната ми стана. Имах достатъчно време да го огледам и вече „виждах” хубавия трофей в колекцията си. Буквално се стреснах обаче, когато проехтяха изстрелите на колегата ...!?! Животното се закова и само секунда по късно се завъртя и на максимална скорост се стрелна в дола, от който беше излязло. Повече не успяхме да го видим ...!?
Цитираните по-горе „грешки” се случват доста често, а търпимостта към тях (когато я има) прави така, че за някои колеги те се превръщат в редовна практика. И дори да пренебрегнем сериозния отрицателен ефект, който те (грешките) имат за крайния успех на лова, не можем с лека ръка да подминем факта, че това е едно грубо погазване на „ловната етика”. А всъщност ловец, който не се е научил да зачита колегата до себе си и не може да изпита искрена радост от неговата слука, никога няма да усети и истинската сладост на голямата магия ... наречена групов лов.
Почти винаги същият отрицателен ефект имат и опитите за предупреждаване на колегите с викове: „Идааааат ...?!? Отгоре виииии ...?!?”. Това разбира се е нещо напълно излишно и много пъти сме били свидетели, как след като чуят неистовите крясъци, животните сменят посоката на движение, често избягвайки по този начин засадата на пусията.
И накрая искаме или не, стигаме отново до него ...!?
Вятърът на пусията е най-сериозния „враг“ на ловеца ... ако той не знае, как да се държи според посоката му ...!?
Основните варианти на вятър, спрямо пусията са няколко ...
... и разбира се е необходимо да знаем, как да си изберем място, съобразено с движението на животните, при всеки един от тях ...!?
Показаните на фиг. от 1 до 8 схеми, са един доста примитивен опит за онагледяване на различните ситуации, но според мен биха могли, да се окажат полезни ... за някои от по-младите ни колеги.
Твърде дълга разбира се е редицата от условия, играещи определяща роля за успеха на един лов и всеки опит според мен, да бъдат посочени точно и изчерпателно, без съмнение ще бъде обречен на провал.
Казвайки това мисля, да завърша изложението си в тази посока и да продължа само с няколко думи за нещо друго – действия, които нямат пряка връзка с успеха на лова, но могат да развалят вълшебното усещане ... и от най-емоционалния излет ...!?
Явленията, за които искам да спомена са: краденето на кучета и криенето на дивеч от колегите. В същността си и двете са твърде грозни и не мога да ги подмина, защото за жалост в последните години, те почти се превърнаха ... във „визитна картичка” на българския лов …!? И докато преди години се наблюдаваха много рядко, към днешна дата ... едното се е превърнало вече в „професия”, а другото във втора природа ... за някои „колеги” ...!?
Може би изложението ми се оказа твърде дълго и ако наистина е така, искрено моля колегите, четящи тези редове, да ме извинят. Воден само от добри чувства, исках да споделя със „себеподобните” нещата, които ме вълнуват и ме карат, да се замислям всеки път ... над тънкостите на любимото ни занимание.
И в заключение, към всички направени дотук разсъждения, според мен е логично да добавим и следното. Ако цитираните по-горе уговорки са изпълнени в по-голямата си част и в района на лова има достатъчно дивеч ... несъмнено на случайността е оставено твърде малко ...!?!
И друго: Нещото, което отличава майстора в този лов от останалите му колеги, е не толкова броя на отстреляните животни, колкото това, че процента на животните, усетили го преди да излязат на пусията, както и на тези, които си отиват след среща с него ... е пренебрежимо малък ...!?!
Воден Чаиров