Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » ЛОВНИ РАЗКАЗИ » Слука на готово или една ловна шега

Слука на готово или една ловна шега

vater Публикувана от vater | 29.07.2014
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Слука на готово или една ловна шега

Историята, която искам да ви разкажа е истинска и се случи преди няколко години.

И така беше времето преди коледа и аз трябваше да отида на гости в Родопите. Естествено първата ми мисъл беше да си взема пушката и да съчетая престоя си там с евентуален лов. Така и стана, получих покана от местната дружинка за лов на диво прасе.

До събота имаше няколко дни, а аз нямах никакво търпение. Разхождах се в планината, а тя беше по красива от всякога. Всичко беше покрито с дълбок бял сняг, който караше огромните борове да свиват клоните си надолу под голямата тежест. Понякога внезапно се изправяха и снега падаше отгоре на големи парчета, които ме засипваха. Горските пътеки бяха изпъстрени от многобройни следи на различни дребни животинки. Имах усещането, че времето на това място е спряло отдавана, и че тук нямат голямо значение нито годините, нито вековете. Атмосферата, на Родопа планина е автентична и неповторима. Това може да се каже не само за природата, но и за хората, които я населяват и носят едно далечно наследство оформящо бита и характера на местното население.

Ето, че дългоочаваният ден все пак дойде. Събота сутринта се събрахме за кратък инструктаж в центъра на селото. Тъй като аз бях гост за района, последва кратко запознаване с колегите. Казаха ми, че автоматично преминавам към групата, която ще варди по пусиите, защото не познавам района и за „рукач“ тоест гонач не ставам. Като цяло организацията предвиждаше ловът да протече в три близки участъка, които да се прогонят последователно. Така и стана. Като транспорт разполагахме с три Уазки. Скоро потеглихме по черен планински път, по който се бяха очертали дълбоки коловози, на места доста заледени. Колкото по високо се изкачвахме в планината, толкова пътя ставаше по стръмен и трудно проходим. Скоро спряхме и тръгнахме пеша през планината. Започна разпределянето на хората по позиции. Оставиха ме в края на малка полянка даваща добра възможност за стрелба. Нетърпението ми растеше с всяка изминала секунда и имах усещането, че вече виждам стадо прасета пресичащо откритата площ пред мен. Не след дълго „рукането“ на района, както казват местните започна. Стоях и се ослушвах внимателно опитвайки се да добия представа за движението на кучетата в гората. Не след дълго сподавен лай започна бързо да се доближава към мен. Очаквах всеки момент нещо да изкочи на малката полянка. Така и стана, но за съжаление това беше млад сръндак. Животното тичаше право срещу мен гонено по петите от едно гонче. Аз бях застанал зад една ниска хвойна и ако не му бях подсвирнал с уста сигурно щеше да ме прегази. След като разкрих присъствието си, сръндака направи огромен скок встрани и моментално изчезна в гората. Не след дълго кучето се върна назад, поглеждайки ме странно, сякаш съм съсипал усилията му, не стреляйки по животното. Така протече първата гонка. Колегите също нямаха успех.

Насочихме се към вторият терен. Отново се разпределихме, надеждата за успешен лов не беше угаснала и всички бяха бодри и позитивно настроени. Уви, тук неуспеха се повтори. Започна да се появява разочарование и някои колеги подхвърлиха, че най -добре третия район, в който трябва да гоним да бъде селската кръчма, в която да си доловуваме както трябва. Това предложение срещна яростен отпор от страна на по младите и ентусиазирани ловци.

В крайна сметка започнахме третата гонка и точно тук се случи нещо интересно. Теренът, който следваше да гоним, граничеше с терена на съседната дружинка. Наредихме се в редица по протежението на едно дере отстоеки на разтояние тридесетина метра един от друг. Започна обичайната врява. Кучетата лаеха из гората, викачите стреляха във въздуха с дребни съчми, а някои удряха по дърветата с дебели сопи от което се чуваше силен тътен. Заваля сняг. В дерето се чу тропот на копита. Никой не стреляше. След малко пред мен премина огромен благороден елен. Бягаше с равномерни добре отмерени скокове придаващи на тялото му специфична осанка и грация. След него тичаще малък барак, който яростно лаеше и едва поддържаше темпото на голямото животно. Гонката беше към края си видимо отново неуспешна и точно тогава от района на съседната дружинка се чуха два изтрела. Границата между районите представляваше един не много висок рид. На този рид имаше наша пусия и човека който стоеше там дотича към нас и каза, че там става нещо нередно. В същност това, което се случваше беше,че комшиите бяха ударили прасе, а двама от тях старателно го укриваха заривайки го с борови клони и сняг с цел да не го споделят с останалите от дружинката. Няколко човека от нашите, които ги познаваха споделиха, че бракониерските прояви не са им чужди, и че този егоизъм не ги учудва. След кратко обсъждане решихме да си направим малка шега. Спуснахме се в дерето и изровихме убитото животно. Одрахме го набързо а месото нарязахме на големи късове, колкото да можем да го транспортираме. Кожата и вътрешностите старателно заровихме на същото място. На следващия ден получихме яростни позвънявания от двама души. Постепенно случаят се разнесе и се появиха най-различни версии. Започна да се доукрасява с какви ли не небивалици и цветущи коментари. Дълго време между двете дружинки имаше неприязън и лека връжда. Трябваше да се направи нещо за да възстановят добрите отношения. До колкото разбрах в последствие мира се е възстановил по стар български обичай, а именно на на една голяма и стара маса отрупана с ядене и пиене.

В същност като се замисля този ловен излет ще остане завинаги един приятен и интересен спомен, което може би е най-важното и ценно нещо в това начинание. Нека не превръщаме лова в самоцел и не поставяме на първо място пълната раница.

Наслука колеги.

Владислав Антонов

Изпратено на имейла на БГ ЛОВ

Абонамент за бюлетин