(Съвсем наскоро, си отиде един влюбен в природата ловец, рибар и човек, от който научих твърде много ...
... за дивеча и рибата, за страстта, гората, полето, планината, реката, вятъра, огъня, хляба, солта, виното ... и живота ...
Почивай в мир, татко ...! Ти винаги ще бъдеш с нас ... на лов, за риба, край огъня .........!?!)
За момент спря да пише и се облегна назад на стола. Работата пред екрана на компютъра не го уморяваше толкова, но понякога видимо го отегчаваше. Запали цигара и се отпусна блажено. Този път реши да й отдели специално внимание, а не както обикновено, да я остави да изгори самотна в пепелника.
Събра ръце зад главата, протегна се и докато изпитваше сладкия трепет в мускулите и ставите на тялото си, погледът му неволно се спря на стената над него. Кръглите, тъмнобайцвани парчета дърво отново му говореха, а когато това се случваше, той винаги започваше „разговора” с него ... първият.
После, както обикнавено, обходи с очи останалите трофеи и споменът неизменно разказа случките ... интригуващо и без да пропуска подробностите. Местността, подходът, кучетата, вятъра, спирането на дъха, силата и устрема на животното, изгарящата страст ... а накрая изстрелът и вълнението от победата.
И отново се върна към него. Макар да имаше други, далеч по-достойни по качества и размери, те не можеха да го заместят. Мястото на този първи глиган беше запазено завинаги, както в оплетените дебри на съзнанието му, така и в ловния му кът.
Дори детайлите от тази среща, все още бяха учудващо бистри, сякаш идваха не отпреди трийсет и три години ... а от вчера ...
************
От няколко сезона насам, момчето с нетърпение броеше дните и часовете до поредната събота и неделя. Току – що беше минала средата на декември и с наближаването на Коледа, приятното гъделичкане от предстоящите празници, усилваше емоциите от ловните излети.
Тази неделя беше свободен от спортни мероприятия, но за беля, баща му пък имаше някаква работа и затова не мислеше да излизат на лов. Всъщност вече беше приключил с ангажимента си, но времето доста напредна и просто пропуснаха възможността.
Минаваше обед, когато най-после упоритите опити, да го склони се увенчаха с успех и възрастният ловец се предаде. Решиха да излязат за няколко часа, макар и не с тяхната дружинка ... тя беше твърде далеч за този малко позакъснял излет.
Естествено нямаха никакви предварителни уговорки, а момчето още не знаеше, къде точно е решил да го заведе баща му, но всъщност мястото се оказа повече от познато. Неведнъж бяха излизали с местните ловци и точно там, съвсем наскоро беше получил незабравим урок – първа близка среща с прасе и по дяволите ... първият проклет пропуск.
Едрият глиган, с масивни бели зъби, още беше пред очите му и едва ли някога щеше да забрави плавните му скокове, лудешкия галоп на сърцето си и отмалелите, треперещи крака след случката.
************
Малкото селце, скътано в полите на едно от меките югоизточни възвишения, отдавна беше събудено и в него кипеше онова, изпълнено с енергия оживление, което може да се види само в навечерието на Коледа.
От почти всеки комин се издигаше дим, а в декемврийския хлад, тънката ефирна, мъгла прихлупваше пушека и насищаше въздуха с острия мирис на дърва, въглища и изгоряла шума и клони. На няколко места по калните улички, малки групи от хора свещенодействаха, суетейки се шумно пред къщите, около дълго чаканото свинско жертвоприношение.
На фона на тази повече от вълнуваща суматоха в селото, баирът над него изглеждаше невероятно спокоен. Пременен в карамеления цвят на дъбовата шума и със светложълти поли от сухата трева по кабата, той с нищо не подсказваше, че всъщност кипи от живот. Многото закътани деренца и сечища по скатовете му, гъмжаха от сърни и прасета, а за обилно изпъстрените му с драка ниски части, граничещи с нивите, беше характерно рядко срещано за онова време, изобилие от зайци, фазани и яребици.
************
Старото „Жигули” изви рязко зад стълба до последната къща и боксувайки леко, хвана черния път по полегатото било между двете дерета. Наклонът само в началото беше по-сериозен и не след дълго, упоритият двигател вече мъркаше, провирайки возилото, между начесто израстлите по кабата драки.
Едва удържащ се, да ги спре за разговор, селският чобанин ги изгледа любопитно както винаги, а пухкавата каделя на шареното му стадо, претърча чевръсто през пътя, подплашена от познатият до болка съветски автомобил.
Още щом слязоха от колата, чуха гоначите. Не бяха много далеч, а виковете им идваха от разлатата рошава могила. Нямаше как да търсят който и да било по средата на гонката, и затова решиха вместо да чакат при колата, да застанат по недълбокото дере зад пусията. То извиваше плавно в посока юг – север и всъщност щяха да дублират позициите на местните, но пък знае ли човек, късмета можеше и да не ги подмине ...!?
Въоръжен само с най-необходимото – пушката, два патрона в джоба и огромния си мерак, младежът се запъти към мястото си, подтичвайки с вълнение. На него имаше отстреляни само два чакала, но смело го наричаше „свое”, защото лично си го бе избрал, без участието или намесата на баща си.
Още се провираше ловко между последните драки, когато чу, как някои от хората на пусията започнаха да говорят. И дори не успя да разбере, кога групата приключи гонката, организира се бързо и бръмчейки монотонно, малката колона от три автомобила, заслиза по най-краткия път към селото.
Момчето се замисли, дали още да стои на мястото си, но реши, че баща му както винаги, ще даде сигнал кога да приключат ... и остана. Изгаряше от страст и самото очакване в готовност за атака, го караше да се чувства като млад хищник – още твърде неопитен ... но пъргав, силен, безшумен, издържлив и безмилостен, като него. А ролята на обучаващата „майка” на хищника, несъмнено играеше баща му.
Попиваше всичко от него и на моменти сигурно ставаше досаден, но и да се опитваше, не можеше да сдържи любопитството си. Ловната страст го беше обсебила напълно и определено бе по-силна от него. Откъде можеше да знае тогава, че това занимание беше колкото досада, два пъти повече удоволствие за стария ловец, виждащ усърдието и бързото напредване на потомъка си.
Опитът и натрупаната с времето рутина, неизменно променят доста неща в поведението на ловеца. За младия човек обаче, който само от една – две години има възможност да държи истинско оръжие в ръцете си, преживяването всеки път е несравнимо. И момчето се наслаждаваше пълноценно на тези мигове, когато следейки спокойната и същевременно напрегната обстановка в гората, с вълнение разглеждаше всеки детайл на пушката, чувствайки се горд, че обладава това силно и опасно творение на човека.
************
Острите сетива дочуха шум от свличане, примесен с пращене на съчки в дола малко под него и го накараха да излезе от унеса, в който беше изпаднал. Вторачи се напрегнато в гъстия храсталак и веднага видя животното. Беше едър глиган, който излизаше от дерето и вече бягаше в лек тръс, но абсолютно безшумно по плътния чим на кабата.
Ето, че предчувствията му се оправдаваха, слуката беше с него и може би искаше да му даде втори истински шанс, след категоричния провал неотдавна. Подсъзнателно усещаше, че не бива да стреля сега, а нямаше право на грешка. Тази мисъл не излизаше от главата му, докато тичаше на зиг – заг между драките към едно място на пътя, на което предполагаше, че ще се опита да пресече прасето.
Действаше без да мисли, с изключено съзнание, точно както дивите ловци при животните, преследващи храната си, с тяло предадено изцяло в ръцете на инстинкта. Нещата явно не можеха да приключат само с едно бързо вдигане на оръжието и се налагаше да предвиди изненадващите ходове на противника. А без да знае, воден от провидението, той умело бе предприел именно правилният ход.
На пръсти, напрегнат и ловък като котка, той направи последните няколко бързи крачки, доближавайки мястото, на което един недълбок овраг опираше в черния път. Сърцето скачаше като лудо в гърдите му, а на фона на учестения ритъм, усещането за свръхсетивност го изпълваше изцяло.
Безшумен като сянка, младият глиган изплува по засводената от трънките пътечка, неподозирайки нищо за близката опасност. Премерените плавни стъпки, извършвани от огромното мускулесто тяло, го караха да изглежда твърде силен и самоуверен в очите на момчето и за миг, това предателско чувство се опита да го разколебае.
Не изпитваше страх от животното, а от това, че може да не успее да го пребори. Само част от секундата по-късно обаче, резкия скок на адреналина в тялото, превъзмогна моментната слабост на съзнанието и тежкият близък изстрел, се стовари с цялата си мощ, върху лявата плешка на животното. След него, то успя да направи само още една крачка и тежко се катурна на дясната си страна.
Леко отлепил пушка от рамото, но без да я сваля по-ниско, той пристъпи разтреперан от вълнение напред и когато беше само на два метра от него, животното се опита да стане. С голямо усилие то бавно надигна глава, но само секунда – две по-късно, вече се бе изправило на предните си крака.
Ловният инстинкт явно продължаваше да държи под контрол действията на момчето и водено от него, то мигновено натисна спусъка. Глиганът се срина отново на земята, а едва когато предсмъртното потрепване на тялото му постепенно започна да притихва ... силният възторг от победата, облада сърцето на младия ловец.
Беше коленичил до животното, с пушка положена на гърдите му, когато дочу тихите стъпки на баща си. Опитният ловец приближи и още преди онемялото от възбудата момче, да успее да изрече нещо, го прегърна с думите ... „На предния му се размина, но този нямаше късмет ...!? Браво, моето момче ...!?”. „Ще ловуваш още много, ще удариш и по-големи, но този – първия, ще го помниш цял живот ...!?“.
************
Прав ли беше старият ловец и дали това, което виждаше, бе преродената в момчето кръв на дедите му ...?! И кой от двамата ловци беше по-щастлив от връхлетялата ги слука ...?!
На тези въпроси можеше да отговори само времето ... и то разбира се го направи, още през следващите няколко години ...!?
Воден Чаиров
Гласът на ловеца
Ловувайте със сърцето си!
Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...
СПОМЕН ... На баща ми ...
Търсене

Интервю на...
Давиде Де Каролис: Страстта към стрелбата се роди почти случайно (ВИДЕО)
- Здравей, Давиде, добре дошъл в България, за първи път ли си в нашата страна? Давиде Де Каролис: ...
Колю Панайотов: Варненските ловци имат огромна заслуга за увеличаването на дивеча в региона (ВИДЕО)
Варненските ловци имат огромна заслуга за увеличаването на дивеча в региона. Това заяви за TheSite24 Колю...
Мирослав Ненковски: Надявам се отново да стана световен шампион (ВИДЕО)
Г-н Ненковски, състезателният дух и вкусът към победите съпътстват кариерата Ви на ловец, кинолог, специалист по...
Коментар на...
И ЛОВЕЦ СЪМ, И РИБАР СЪМ: Българският дивеч - яли го чакали!
Трябва разрешително за всеки отстрелян хищник Постепенно, както е било откак свят светува, празниците се...
Въпроси от УС на Сдружение „ЛРД Сокол 1884 – Велико Търново”
В Ъ П Р О С И От Димитър Йорданов – председател на Управителния съвет на Сдружение...
„ПАК ЛИ НИ ИЗЛЪГАХА“
ОТВОРЕНО ПИСМО До Председателите на всички Ловно-рибарски...
ЛОВНИ РАЗКАЗИ
Изсвирих му веднъж, два, три... Но въобще не ме чуваше...
Отново ме споходи невероятна слука. Даже не знам как да започна за да ви въведа малко от малко в ситуацията която...
Преследването на Том
Мина ловното ми кръщене! Успешно! Разбрах, че тази емоция ще остане с мен може би до краят на живота ми....
Един ловен ден през очите на една жена
(за Долноселци и Горноселци от Снежана Чакърова) В петък вечерта потегляме за село, Че...