Не мога да спя. Будя се с пресъхнала уста. Ставам и пия вода от бърдето. Купих го от Орешака преди години, за да създам малко битов дух в къщата. Открехвам пердето и поглеждам навън. Огромната месечина осветява белия сняг и всичко е ледено синкаво. Пикае ми се. Отгръщам пердетата и в стаята става светло. Слагам една букова цепеница в тлеещата печка. Правена е от варел за масло преди 30 години и гори дърва с такава злоба, че понякога почервенява от страст. Излизам на двора. Месечината е още по- голяма, оцъклена и студена. Времето е идеално за дълги гощавки, пушещи скари и потни кани с вино. Зимно време. Здраво време. Мъжко време. Време за лов и вино. Пикая до старата плевня наежен от студа и наблюдавам разширяващото се тъмно петно върху разтапящия се под натиска на топлината сняг. Султан ме глада из под сайванта лежейки и проскимтявайки леко. Подсвиркам му. Той наостря уши, но не се изправя. Знае, че още не е време.Нито той, нито аз ще спим отново до съмнало. Тръпката ще ни държи будни. Връщам се в къщата. Едва сега щракам ключа на електричеството и стаята светва. В печката буковината пращи. Слагам кафе в старото медно джезве и доливам вода. Пускам радиото. Тук на границата можеш да хванеш сръбски и дори румънски станции бол. От нашите, родните, само Националното радио. И то е достатъчно. Свири джаз. Умишлено не гледам телевизия сутрин. Не мога да търпя еднотипността на телевизиите. Еднаквите теми. Еднаквите гости. Лигави и сервилни водещи. Свалям патрондаша от един пирон забит на греда от тавана. Греда на сто години. Греда дялана на ръка от прапрадядо ми Младен и пирон забит пак от него. Къща градена в лишения, в смутни години, къща в която са живели четири поколения преди мен, къща в която изживях и трепетната нощ преди първия си официален лов на диво прасе. Изживях, а не проспах. А всеки лов е изпълнен с тръпка и е сам за себе си – индивидуален, пълен с нови усещания и емоции. Преглеждам си патроните по навик. Преглеждани са и снощи, но се знае, че утрото е по – мъдро от вечерта и го правя винаги. Кафето вече ври. Сипвам си в една чашка. Оставям го да изстине – обичам кафето да е гъсто, без захар и леко хладко. Обличам се. Проверявам раницата и сядам да пия кафето. После ще закусвам. Напрегнат съм. Винаги е така. На пружина, както се казва. Гълтам кафето и си сипвам втори филджан. Стомахът ми е свит на топка под гръдния кош и не чувствам глад, но трябва да подложа нещо. Варени яйца, препечени филии хляб направо върху печката и масло. Имало е и по – весели утрини. Маса отрупана с топли мекици. Потна кана в съседство, пълна с червено и гъсто, като кръв вино, наточено преди минути. Бумкаща печка. Димящо олио в прастар тиган „меденяк” и още цвърчащи в него мекици. И част от дружинката пееща на пет гласа „Градил Илия килия”. Завършвахме силна вечеря със силна закуска. За сгрявка. И с вяра. В деня и слуката. В кучетата и пушките си. С вяра във всеки от групата – без значение дали ще е гонач или на пусия. Без значение социалното или финансовото му положение. И дали стреля с „Щаер Манлехер Луксус” или обикновен тек. Без значение дали е гласувал на последните избори или е гласил съседката по същото време. От значение е само ловът, като чисто понятие.
Спирам спомените и разсъжденията. От радиото се леят новини. Говорител с рязък и звучен глас безчувствено чете съобщенията. Всичко ми минава като в сън, нищо от чутото не ме вълнува, може би само прогнозата за времето. Но тя е проверявана толкова пъти през седмицата, че по часове ми е известна и за събота, и за неделя и за целия месец. Обувам ботушите и съм готов. Навън тъмнината е разцепена от съдружието без търговска цел на чак неестествено белия сняг, пълната Луната – вечната, мълчалива спътница, ловджийка и абсолютната, плашеща тишина на планината. Но дори само това му стига на човек да се усеща жив и част от всичко наоколо. Тихо наблюдаваща и щастлива от този факт част.
Султан вече е на крак и опъва синджира. Адреналинът го кара да трепери от страст. Днес ще бъде във вихъра си. Сякаш усетил мислите ми се пролайва. Веднъж. Два пъти. От другата страна на реката се пролайват кучетата на Иво. Сигурно вече ги товари на джипа. От изток, над Гламите, зората продира нощното небе. В гората над Бърдавица дърветата пропукват от студ. Разкършвам се и мятам раницата. Време е..
Автор: ПЪНЧО