В стаята бе все още тъмно когато се събудих. Отваряйки очи в мрака,лекичко започнах да се вслушвам в нощните звуци. През пердето бавно надничаше онзи сивия отенък на небето,когато оставаха мигове преди слънцето да изгрее и аз знаех че мигът, дългоочакваният момент наближава. След миг дядо ми щеше да се вмъкне в стаята тих като сянка и да прошепне над момчешката ми глава: „Време е!”Нямах търпение да го видя в сумрака как отваря вратата, защото знаех какво предстои и с трепет очаквах да стане именно събота, в която заедно с дядо си щях за пореден път да отида на лов.

Крачехме бавно по коларският път оформен много преди аз да се появя на този свят, а даже и дядо не бе сигурен дали помни кога се е правил този път, та можеше да е по-възрастен и от двама ни взети заедно. Момчешкият ми ентусиазъм ме караше да правя бързи крачки, като при всяка една ми се искаше да затичам с все сила както правеха пъргавите сърни за които дядо така сладкодумно ми разказваше всяка вечер пред огъня в камината. Хладният му глас ме възпираше пред всеки мой опит за волности с думите:
- Стига си тропал като кавалерийски кон. Така ще те чуят отвъд върха. - несъмнено имаше предвид животните, които се спотаяваха в гъсталаците някъде в близост до нас.
Суров мъж бе дядо и не друго, а живота го бе направил такъв, но когато навлезеше сред горските владения като че ли се преобразяваше в друг човек. Сините му очи ставаха все по-сини, а лицето му започваше да изглежда все едно е изсечено от лед. Вървейки все по-навътре в горската шир аз се улових че все повече се увличам по красотите, които ме заобикаляха от всички страни. Възхищавах им се с пълни, широко отворени детски очи, като се опитвах да запомня всяка една подробност, която по случайност ми бе убягнала до сега. Всичко наоколо ми изглеждаше като вълшебно.Бяхме навлезли доста навътре в гората, когато изведнъж жилавата ръка на дядо ме хвана за рамото и спря всякакво движение от моя страна. Той бе вперил погледа си напред, нейде из между дърветата, но аз така и не успях да видя къде гледа той, колкото и широко да отварях очите си. И тогава го видях. Голям елен, появил се сякаш от нищото се откри на фона на дърветата. Едва след като се раздвижи успях да го забележа, а до тогава бе останал невидим. Но не и за дядо. Вече се бях приготвил да усетя силния гърмеж рязко в ушите си, но за моя изненада, такъв не последва. Еленът се отдалечи бавно, явно усетил нашето присъствие.
- Защо не го уби?- с разочарование попитах аз.
- Има още пясък да изтече, докато дойде времето на стария разбойник. Първо трябва да остави потомство и тогава вече можем да се срещнем за последно. Той е господарят на тая гора. Заслужава една последна почит.
Продължихме по нататък, навлизайки все по-навътре в гората. Вече се оглеждах зад всеки един ствол за появата на някой друг мъжкар, но уви. Дядо се подсмихна тънко гледайки ме как едва ли не се прокрадвам измежду дърветата, дебнещ като стар котарак. С всеки изминал час пред нас се появяваха все нови и нови животни. Я лисица ще пресече през дърветата, я някоя подплашена сърна ще изскочи от близкият гъсталак. Дори един дългоушко се втурна като побеснял в момента, в който усети стъпките ми по нападалата горска щума. Дядо направи два страхотни изстрела и под вярната му мушка попаднаха една пухкава лисица и един не толкова едър заек.“От едрите не става хубаво задушено.Дребничките са по-крехки.“ - с усмивка ми казваше дядо, докато пъхаше дългоухия в торбата. Времето летеше неусетно. Скоро слънцето започна да пада и въздухът стана осезаемо по-студен.
- Хайде, моето момче, време е да слизаме надолу.
- Хайде още малко. Нека се разходим поне до оня връх, моля те.- с надежда в гласа примолих му се аз. Дядо ми усети каква е работата, но бе непреклонен.
- И утре е ден. Хайде да оставим животинките да си починат и да се приберат и те при близките си, както ние двамата с теб.
- Ама дядо аз утре си заминавам в града и ще си дойда чак другата седмица.- сякаш беше след десетки години.
Отново тънката усмивка.
Хайде,ще се спуснем зад онзи връх ей там и ще завием към селото надолу. Ще минем през овчарската колиба да видим дядо ти Стефан овчаря как я кара и се прибираме, нали?
Да. - доволен отвърнах аз.
Радостта светна на лицето ми и закрачих с нови сили, изпълнен с желание. Всичките тези гледки и моменти на срещи с дивите обитатели на дядовата гора ме бяха поразили до голяма степен и знаех, че нищо вече няма да е същото. Малко по малко обаче взе да притъмнява и слънцето вече почти се бе скрило. Сенките се бяха удължили и гората бавно започна да притъмнява, като на мен ми се струваше все по тъмна и неприветлива.
- Знаех си аз. Забавихме се. Докато стигнем реката ще е вече тъмно. Стой плътно до мен и не се отделяй и на метър.- гласът на дядо прозвуча странно дрезгав и строг, изпълнен с ярост и стаена предпазливост.
Неохотно се хванах за ръката му и отново загледах с широко отворени очи заобикалящата ме гора, която бе променила облика си за броени минути. Нито помен нямаше вече от оная златна красота, на която се любувах цял ден. Гората се бе превърнала в тъмна и страшна. Стволовете на дърветата се извисяваха като страховити великани, заспали сън, от който като че ли всеки момент щяха да се събудят. Погледнах към дядо и видях, че погледът му е станал още по-напрегнат, а очите му святкаха насам натам в трескаво търсене на каквото и да е движение. След около няколко крачки, той спря. Аз също застинах неподвижен като статуя и се вгледах в сивотата на потъмняващата гора. Погледнах към дядо и го видях със затворени очи изправил глава сякаш слушаше нещо. После той пусна ръката ми и счупи на две старата двуцевка, която му бе била дружка в дългите ловни години. Извади двата патрона, които бяха вътре и постави други два.
- Дядо,защо смени патроните?- плахо попитах аз, а той ми отвърна
- Защото за тези, които излизат в гората, когато ние си влизаме в домовете, старите два няма да помогнат.
Успях да разбера какво имаше в предвид, но предположих че го каза по този начин, за да не ме изплаши допълнително. Продължихме вече към върха на възвишението и вече се прехвърляхме от другата му страна, когато във въздуха се разнесе протяжен вой. Дядо веднага ме притисна до себе си и ми направи знак да не издавам и звук. Трудно ми бе, защото този вой смрази всичко в мен и за малко ченето ми да започне да трака. Успях да се въздържа да не затреперя и стиснах още по-силно ръката на дядо. Той хвана в ръце по удобно своята пушка и ми показа как да стъпвам леко върху листата без да издавам много много шум. Вървяхме бавно, но имах чувството, че напредваме към реката. Вече бе тъмно като в рог и само частичните проблясъци на луната между короните на дърветата хвърляха светлина в тъмната гора. Стараех се хем да не вдигам шум, но пък и ми бе трудно да си гледам в краката, затова главата ми бе едва ли не забита до коленете, за да успея да видя къде стъпвам. Изведнъж вдигнах поглед напред и за малко да извикам. Дядо го нямаше. Бях го загубил. Дали бе отишъл напред да провери дали се движим правилно.....или аз бях изостанал. Не знаех, но страхът мигновено впи студените си нокти в сърцето ми. Все пак едно малко момче само в гората с нищо друго освен пръчка на която да се подпира нямаше големи шансове. Реших да продължа да вървя.”Все надолу” бе казал дядо.”Все надолу,докато не заблещука реката отпред”.Вече не спазвах особена тишина а исках да стигна колкото се може по-бързо до реката. Слизах по стръмния склон, свличайки части от попадалата шума, а също така и преобръщайки някой и друг камък, който се търкаляше надолу в тъмното извън предела на видимата за мен зона. Скоро усетих мокри пръски по лицето си. Само това оставаше да завали. Но наистина заваля и скоро бях вече подгизнал, а краката ми шляпаха както когато през лятото се къпех на чешмата в двора. Вече се уплаших наистина започвах леко да подтичвам. Хващайки се за един тънък дъб, за да взема няколко глътки въздух, изведнъж пред мен премина тъмна сянка. За миг помислих че дядо ме е намерил, но в момента в който я видях тя изчезна. Останах на място още няколко мига, но сянката не се появи отново. Направих няколко крачки и отново я видях, но този път отдясно на мен между дърветата. Отново спрях и стиснах силно тоягата с която се подпирах. Стоях вцепенен стиснал тоягата още няколко секунди, докато страхът не ме завладя изцяло и тогава се втурнах с все сила да бягам надолу по склона. Бягах и се спъвах но продължавах, а сянката придоби очертания на бягащ успоредно с мен силует. После се появи още един от другата ми страна и затича след другаря си. ”Вълци”. Дядо ми бе разказвал за свирепите зверове, които властваха в горите високо в планината. Безмилостни и безгрешни във всяко едно действие, властелините бяха извоювали гората за себе си и дори хората се бояха да излизат нощем без оръжие.
Тичах все така силно, но знаех че съм обречен. От вълците нямаше как да избягам, а и студа и дъжда бяха изсмукали малкото сили, които ми бяха останали. За миг видях отблясъците на реката на лунната светлина и нов прилив на енергия ме обля. Втурнах се надолу още по силно но това ми изигра лоша шега. Не успях да видя в тъмното падналия клон, но усетих как левия ми крак се заплете в него и в следващия миг разбрах как падам на земята. Въздухът със свистене излезе от дробовете ми, а пред очите ми сякаш заиграха искри. Не можех да помръдна, а студът и водата се впиваха в мен все повече и повече. Успях да се обърна по гръб и потърсих с поглед пръчката която носех със себе си, но я видях на два метра от мен прекършена на две. Явно при падането съм я счупил. Жалко, сега нямах никаква защита срещу вълците. Не че тя можеше да ми помогне, но все щеше да е нещо. Капките капеха в очите ми и ме заслепяваха, но през няколко премигвания успях да различа сянката от преди малко, която обаче бе придобила образа на голям вълк. Бе застанал до едно дебело дърво и ме гледаше. Жълтите му очи сякаш искряха на лунната светлина, а козината му бе сиво-бяла, точно като в приказките дето ми ги разказваше дядо. С тази разлика че в приказките аз бях на топло и сигурно в къщата под юргана, дядо беше до мен, а вълците си бяха нейде далеч в гората. Сега аз бях безпомощен, паднал по гръб в листата, а горският властелин стоеше на един скок от мен и ме смразяваше с жълтия си поглед.”Вълкът вижда душата на човека.” ми бе казал дядо и аз незнайно защо се сетих за това точно сега. Гледах го и той ме гледаше и сякаш времето бе спряло. Изправих се казвайки си на ум „Ако това е краят ще го посрещна очи в очи.”Седнах на тревата и викнах срещу вълка:
- Хайде, какво чакаш?Тук съм!
Вълкът все така ме гледаше без да помръдне с големите си жълти очи, които сякаш излъчваха тайнствена светлина. Изведнъж се наведе надолу и за миг подуши земята, а след това се огледа, обърна се и се скри между дърветата. Аз продължих да се вглеждам в мястото, на което бе до сега, но той така и не се появи.
Светкавиците бляскаха все по-ярко над главата ми нейде далеко в небесните висини.Ярката, остра светлина ослепяваше очите ми за момент и след това ми бе трудно да свикна отново с тъмнината, която ме заобикаляше.Бавно се помъчих да стана и след редица охкания и хлипове от внезапно тръгналите ми сълзи, успях да се изправя и да се огледам наоколо доколкото възможно бе това.Вече нямах сили за нищо.Мокър и изтощен, но преди всичко уплашен до смърт седях опрян на широкият дъб, който се извисяваше като исполин зад мен.Хлиповете ми станаха все по-силни и скоро едва успявах да си поема въздух от острите ридания.Все пак бях малко момче озовало се в страшната гора посред нощ в компанията на свирепият господар на тукашните масиви.
Смътно усетих как дясното ми рамо се разтресе и поддаде под силен натиск.Вдигнах глава без да знам какво ме очаква и тогава видях брадатото лице на дядо по което се стичаше вода, а очите му светеха на лунната светлина изпод гъстите събрани почти една до друга вежди.В другата си ръка стискаше двуцевката, по която се стичаше вода.
Стани!Стани и се дръж за мен. - гласът му бе остър и силен, за да успее да надвика нощната буря, но на мен ми се стори тих и спокоен, навярно заради замайването което ме бе обзело.
Изправих се и след като усетих жилавите му ръце да обхващат детските ми рамена се почувствах най-защитеният в целия свят.Дядо бе вече тук.Нищо лошо нямаше да ми се случи. Бавно поехме към реката като дядо не спираше да ме поглежда на всеки няколко минути, за да се увери че съм добре и ми няма нищо.Успяхме да я пресечем в едно тесно бродче няколко метра надолу по посока на течението и след това стигнахме до малка схлупена колиба, която овчарите използваха за отмора по време на дългите паши на добитъка.Дядо Стефан отдавна си бе заминал с всичките овце и сега навярно спеше в малката си колиба на края на селото.Бързо се вмъкнахме бързо и седнахме на пейките, за да починем от трудния преход и да изчакаме дъжда да спре. Едва успях да се изтегна на едната пейка и веднага затворих очи. Все още треперех, дали от студ или от страх не бях много сигурен, но скоро се унесох и точно преди да заспя погледнах към другата пейка, на която седеше дядо.Вперил поглед навън в тъмното, очите му все така сякаш сияеха на лунната светлина, а лицето му бе станало още по-сурово.В дясната си ръка стискаше двуцевката така сякаш някой искаше да му я отнеме, а кокалчетата на дланта му бяха побелели от стискането.Обърнах се и заспах.
Когато се събудих осъзнах че е съмнало и усетих остри болки в гърба от неудобната пейка и леко се размърдах за да наместя подгизналите си, изморени кокали. Отново погледнах към дядо, а той все така седеше на пейката вперил поглед навън, точно както го бях видял снощи.Слънцето тъкмо се канеше да изгрее, а въздухът бе станал студен и щипеше силно през мокрите ми дрехи.Тогава дядо усетил помръдването ми се обърна към мен, погледна ме в очите и стана от пейката. Приближи се и клекна така, че очите ни бяха на една височина, неговите остри като на хищна птица ярки и сини, а моите тъмни и типично по детски дълбоки с любопитен израз.
-Страх ли те е? - отново острият глас.
-Вече не. - тихо му отговорих аз.
-А снощи в тъмното.Когато го видя беше ли те страх? - дядо знаеше че съм видял вълка до дървото.Но ако ме бе видял защо не бе дошъл да ми помогне?Защо го бе оставил, а не бе стрелял?Нима се е боял да не ме нарани и мен?Не знаех....
-Много.
Настъпи кратка пауза, а дядо все така впиваше очите си в моите.
-Така и трябва, момчето ми. Никога не подценявай звяр като вълка. Винаги знай, че вълка те е надвил вече, когато тръгнеш да вземеш главата му за трофей с който да се хвалиш пред другите. Почитай го като равен, защото този звяр е един от малкото които теб не счита за такъв. За него ти си враг и нищо друго. Както снощи той можеше да лиши мен от внука ми, така и ти някой ден можеш да го лишиш от син или внук. Затова внимавай, момчето ми, винаги имай едно на ум, когато се срещнете очи в очи. Какво съм ти казвал винаги за вълците?
-Че виждат душата на човека.
-Е, така стана и снощи. Явно вълка не е видял заплаха в теб и затова щом ме усети мигом изчезна, но не си и помисляй че е от страх.Моя е грешката, че се разсеях търсейки брода долу на реката и те изгубих от поглед. Докато се изкачвах нагоре по склона не знаех къде си и бях изплашен дори и повече от теб, но мен ме бе страх да не те изгубя, момчето ми.След малко чух вика ти и помислих че си ме видял измежду дърветата, но тогава видях сивия вълк как се отдалечи надолу по склона на разстояние от мен, на каквото не можех да стрелям.Тогава разбрах че сте се срещнали очи в очи.
-Срещал ли си погледа на вълка,дядо? - попитах го аз.
-Много пъти, момчето ми. Много пъти. Жълти като разтопено злато очи, които сякаш прочитат всичко в душата ти като написано на лист хартия.
Само кимнах и сълзите пак потекоха неканени от очите ми. Дядо ме прегърна и ми прошепна:
-Не бой се, момчето ми. Колкото и пъти да се срещате вече никога няма да е същото.
-Защо? - отново през сълзи попитах аз.
-Защото вече се познавате. Затова.

Отново лежа и се вглеждам в тъмната стая, точно както преди петнадесет години, но с разликата че дядо няма да се покаже през вратата за да ме събуди.Дисплея на телефона изсветва и аз бързо се протягам, за да го спра прди да е зазвънял, така че да събуди цялата къща.Бавно се изплъзвам от леглото със старание да не събудя никой друг. Приготовленията разбира се са направени още вечерта и вече екипиран излизам навън, като преди това се отбивам да взема верния си другар, гончето Пирин. Радостта му е не по-малка от моята и двамата ентусиазирани се качваме в джипа.
Гонката започна. Пирин бързо се спуска надушил дивеч и скоро се скрива от погледа ми сред дърветата.Минават няколко минути и аз очаквам да чуя дебелия му лай, но странното е че нито едно куче не се обажда. След минути се чуват няколко жални изскимтявания и отново тишина. Пирин идва при мен и ме гледа с несигурен поглед, а и личи че е неспокоен.
Какво има, моето момче? Няма ли ги? - сигурно дивите свине са минали наблизо и дирята е слаба, затова Пирин ми се стори несигурен.
Като чу спокойния ми глас, като че ли придоби нов кураж и отново се втурна измежду гъстите дървета.Миг по-късно чух да лае, но две три кратки излайвания и край. Нещо ставаше. За да мълчат кучетата и да ги е страх означаваше само едно. Вълци.
Бързо и по възможно най-безшумния начин се придвижих до края на гората, където се показах в началото на малка полянка. Клекнах и зачаках, защото Пирин си знаеше работата и бях сигурен, че каквото и да е ще излезе на поляната. Скоро чух накъсан лай, но за съжаление в посока противоположна на тази, която очаквах. Разочарован, но пък и озадачен понечих да се изправя, но в същия миг видях от отсрещния край на поляната да се показва вълк с червеникаво-сива козина. Замръзнах и се замолих вятъра да не смени посоката си, защото тогава бях обречен. Вълка който след като излезе на чистото се оказа вълчица пристъпваше с цялата грация и красота на величествения си вид. Предпазлива, съсредоточена и под напрежение, вълчицата спря и се обърна за миг назад. Кръста на оптиката бе замръзнал на плешката и, а пръста ми вече обираше мекия спусък. Тогава тя се обърна и се взря право в мен. През оптиката очите и се врязаха в моите, точно така както преди петнадесет години на дъждовния мрачен склон.Пръста ми мигом спря. Не знаех какво ми ставаше, но свалих пръста си от спусъка и продължавах да я гледам през оптиката все там, в жълтите сякаш от разтопено злато очи. „ Ние с теб вече се познаваме. Убил съм много твои побратими, но теб не мога. Върви си по пътя.“ си помислих аз и свалих карабината.
Като ме видя да правя това, вълчицата се обърна още един път назад и тогава от храсталаците изприпкаха четири малки копия на вълчицата с вирнати опашчици сякаш отново си играеха пред бърлогата на мама и татко.Майка им отново се затича през поляната и щом се скри в гъстото, вълчетата мигом я последваха все с този техен весел и небрежен бяг.
Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на току що видяното. Тогава си спомних строгите думи, които бях чувал толкова пъти все от онзи строг глас: „Вълка вижда душата на човека.“.....