Димитър Стоянов

За пръв път видях у нас заек-подземник преди около 30 години по северната част на каменистия остров Свети Иван срещу Созопол. Бе привечер. Слънцето се потопи зад линията на опожареното от залеза небе. Сенките все по-плътно сивееха. Нещо ме буташе да превзема този остров с плуване и видях няколко „шапки” да се насочват към него. Хвърлих се и ги настигнах. През целия път ми се счуваше подрънкване на звънец. Скоро плувците се отказаха. Аз продължих да плувам към острова. На петдесетина метра дрънкането стана по-зловещо. На металната мрежа съзрях надпис: „Внимание! Високо напрежение!” И изведнъж слънцето влезе в облак, а из стъмнените скални цепнатини като изпод земята заизвираха зайци. Изправяха се, успокояваха се, с щръкнали нагоре къси уши и сякаш искаха да се информират повече за пришълеца, правеха бързи като ракети скокове, търсеха оскъдните кичури от островната тревица. Помахах им. Зайците като гноми-фантоми се изпокриха вдън земя. Това беше първата ми среща с истински нашенски зайци-подземници.

 Прочетох предложението на СЛР „Лебед”, гр. Бургас в броя от юни 2011 г. на сп. „Лов и риболов“, където на страница 77 в т. 3 се казва: „От няколко години в ловните среди се води спор целесъобразно ли е да разселим заека подземник в ловните ни територии или не. И тъй като спорещите нямат практическия опит от стопанисването на този вид, предлагаме: От името на НСЛР-СЛРБ да се направи писмено запитване до ловните организации в Испания, Франция и Германия за отношението им към този вид дивеч и проблемите при стопанисването му. Имам предостатъчно информация за този заек, когато в присъствието на Дончо Цончев спорехме с доайена-еколог Николай Боев да връщаме ли „прокаженика“ у нас.

 И чичо Боев (мога да го наричам така, защото бяхме близки по дух) със своя неотразим бъбрив тембър ме въвеждаше в неизбродимата класификация на животинския свят. Зайците се считат вид към разред „Зайцевидни”. В 1811 г. се отделят като подразред „Двойнорезцови” на разред „Гризачи” до 1855 г., когато Бранд е дал научното име на този подразред. В 1912 г. Джили отделя зайцевидните в самостоятелен разред. Любопитно е да се знае, че те произхождат от примитивни насекомоядни. Най-древни останки от тях са намерени в земните пластове на горен палеоцен, т.е. преди около 75 милиона години. Малко по-късно – през еоцена (преди около 65 милиона години) зайцевидните дават два клона на развитие. Единият води до обособяване на съвременните зайци, а другият – към така наречените сеносъбирачи. Сеносъбирачите (18 вида) са с дребни размери – от 12 до 28 см. Семейството на зайците обединява 10 рода с 43 вида., а към добре познатият ни домашен заек влизат още 22 вида. В изолирана среда и почти насилствено са били възможни хибриди (наречени „лепориди”), но този факт е безинтересен за ловците, тъй като такива кръстоски не се размножават.

Домашният заек има за свой прародител друг вид див заек, разпространен вече от Южна Швеция до Северна Африка, на една голяма част от Западна и Средна Европа, някои гръцки острови, а у нас – изолирано на острова срещу Созопол. Този друг заек с ръст 40-50 см (от муцуната до края на опашката), тежи от 1,5 кг до 2,5 кг и е с по-къси уши, които, обърнати напред, не могат да достигнат върха на носа му, е нашият заек. В някои учебници по животновъдство зоотехници са го кръстили със сръбското име „Куна”. У нас, както в руския и чешкия езици, под това народно име се подвизават  златката, отчасти и белката. Впоследствие се появява името заек-подземник, защото риел сутеренни галерии за своя дом.

Но кръстникът им и тук не е съвсем точен. „Другият” заек не води подземен начин на живот, каквито мраколюбци са къртицата и енотовидното куче. Някои преводачи са му дали по-сполучливото име земеровен заек, подчертавайки неговата земекопна квалификация. За него ще си поговорим, дори по-обстойно.

Според Боев, името му е инкриминирано и очернено като на рецидивист, въпреки че за неговия домашен наследник – питомния заек, има най-ласкави изказвания и апели от животновъди да ни го развъдят и да го предложат обилно на нашата трапеза. Нима е възможно обаче одомашнените деца на един див „престъпник” да са унаследили толкова положителни качества, а техният прародител да е толкова лош? В тези взривни времена за бъдещето не само на нашия обикновен див заек, но и на други видове дивеч „технофоби” са склонни да възприемат спасителната тактика на „таралежови позиции”. А тя гласи, че заекът-подземник ни е нужен като „буферен” вид, за да може косвено да опазим и удължим биографиите на много и много наши диви зайци. Да преразгледаме обвинителната преписка срещу земеровния заек.

Откъс от обвиненията

„От всички стопански вредни животни в Испания са се срещали само земеровните зайци, които са изяждали корените, зеленчука, зеленината и семената. Тези животни били се размножили толкова много, че испанците са били принудени да се обърнат за помощ към Рим. Тогава са почнали да изпитват различни средства. Едно от добрите против тях се оказал ловът на зайци-подземници с „африкански котки” ( така се наричали тогава белите домашни порове)”

Страбон, гръцки географ (към 68 г.пр.н.е. – около 19 г. от н.е.)

Родните места на заека-подземник (Oryctolaguscuniculus) са били средиземноморските брегове на Атласките земи. От своя североафрикански юг този вид дребни зайци от семейство Зайцови (Lepoidae) – единствените представители на  род Oryctolagus- е бил преселен и в Иберийския полуостров. Дори древните хронисти и пътешественици споменават днешна Испания като „зайча страна” , откъдето може би идва името й. Оттогава датира едно от най-старите антични обвинения срещу подземника и подобни апокрифни данни, подсилени по-късно с „австралийския случай”, са останали главна храна на зоолози, дивечовъди, селскостопански деятели или други „специалисти-догматици”. Те са се вкопали в кохортата на съдебни обвинители и векове наред анатемосват  късоушкото, а той примигва невинен от подсъдимата трибуна. За да го очернят, е бил създаден домашният заек.

Но не заради месото или кожата – месо от домашни животни или обилен дивеч в Средновековието е имало много. Създали го по-скоро повелите на Храма. В обширните паркове на оградените манастири започнали да развъждат питомни зайци. По време на постите, когато било грешно да се яде месо, лакомите монаси забравяли за забраната. А чревоугодният деликатес да се ядат „неубити” зайци-ембриони спомогнал за полусвободното отглеждане на домашния заек. По-късно се развъдили пухените, ангорските, чинчиловите, златковите и други породи, включително и зайците-„великани” – все като потомци на земеровния заек. Някои от тях са се разпространили в различни краища на света – на островите Рюкю и по-специално Амамиосима и Токуносима (между Япония и о-в Тайван) се среща лазещият заек, чиято численост е едва 500 броя и е включен в Червената книга. Други зайци са американските от рода Силвилагус, обединяващ 12 вида. А пък бразилският заек,  флоридският заек и степният воден заек, обитаващи обширни територии на Южна Америка, Колумбия, Венецуела, Хондурас, Никарагуа, Мексико и почти целия щат Аризона са предпочитани ловни обекти.

В новооткритите земи на отвъдокеанския Нов свят носталгията на преселниците  повикала като техни съквартиранти заселването в Америка на нахалните нашенски домашни врабчета, скорци и пр., както и на фазани и кеклици, които пейзажите на задморските земи не познавали. Така било и по време на коледните празници в Австралия през 1862 г. (според други - 1859 г. е било голямото зайче преселение). Презокеанските ушати пасажери-подземници стъпили на австралийската суша в Хобсън Бей. Австралийците посрещнали в пристанищното градче зайците с усмихнати лица и наострени погледи. Томас Остин, страстен ловец и природолюбител, настанил емигрантите в имението си, развъдил ги и през първите 6 години отстрелял от потомството на съквартирантите си към 20 000 бройки.

През 1871 г. скъпоценният дивечов отвъдокеански преселник бил защитен като аклиматизиран вид. От това време е известен съдебен протокол, в който съдът в щата Виктория осъжда бракониер да плати глоба от 10 фунта стерлинги на собственика Джон Робертсън. Впоследствие заекът-подземник се размножил с неочаквана скорост. Правителството отменило протежирания му статут. И същият фермер е трябвало през 1874 г. да плати солидната за тогава сума от 5000 фунта стерлинги като награда за изтребването му.

Нещо странно - въвели насърчителни премии за унищожаването му като вреден дивеч. Заекът-подземник отдавна бил разширил местообитанията си от имението на десанта в Хобсън Бей. Напредвал безпрепятствено в обетованата земя без хищници, и то със скорост 40 завладени километра годишно. В първите десет години от началото на ХХ в. (т.е. до 1910 г.) от държавната хазна на Нов Южен Уелс били изтекли вече в борба против него 8 милиона златни лири. В 1901 г. австралийското правителство се принудило да субсидира построяването на тройна ограда, нещо като заешка Китайска стена. Тя препасала надлъж и нашир Австралия, за да спаси незаетите от него територии.

В книгата си „Значи ви се ще да станете австралиец?” австралийският писател С. Пърл пише: „В днешна Австралия има 9 750 000 жители, 140 000 000 овце, 750 000 000 зайци-подземници(диви!), 750 000 служащи в учрежденията…От 140 милиона овце, с помощта на около 100 000 души, се получава нестригана вълна на стойност около 300-400 милиона фунта…” А се знае, че земеровните зайци там са изпасли толкова трева, която е била достатъчна за зелена дажба за изхранването на 40 милиона овце (твърди се, че 5 зайци-подземници отнемат храната на 1 овца).

И така, същият този заек, чийто неродени зародиши са били приемани като храносмилателна, опростителна и негрехотворна „индулгенция” по манастирските трапезарии по време на църковните пости, бил определен като опустошителен „бич Божи” за Австралия – опасъл ливади и пасища, изгризал кората на дърветата, включително и корените им, покатерил се по полегатите им стъбла и ниски клони, за да се нахрани с листата на вейките им. А милите овце и говеда често пропадали, контузвали се от срутването на местата, минирани с неговите подземни дупки.

Повела се борба срещу подземника с всички средства и на всички фронтове. Били изобретени отровени водопойни басейни в засушливите места, мъчели се да го съблазнят с примамки от растения, напръскани с токсини, обгазявали подземните му апартаменти, залагали по вървищата и сборищата му примки и много сачми от изстрели се изсипали по негов адрес. Но три четвърти от Австралия му била вече васална територия със забодения победоносно зайчи флаг.

„Что делать?”, би възкликнал Чернишевски, ако пишеше роман по заешкия въпрос. Но на учените не им било да литература, а се насочват към миксоматозата. Ами ако пламне тотална епидемия по всички видове бозайници? Експерименталната проверка обнадеждила – обаче никой от торбестите видове-кореняци, нито пък от преселниците от Стария свят не се заразили. Опитът бил приложен на едно островче в Нов Южен Уелс, носещо северното име Стокхолм. Там, в имението на скотовъд, вилнеели към 10 000 самонастанили се зайци-подземници. През 1936 г. били пуснати 83 зайци, заразени с миксоматозни вируси. Но се оказало, че болестта се разпространявала бавно. Здравите зайци почти не прихващали от болните. Видели, че, ако болен заек одраскал до нараняване или ухапел до кръв друг заек, то той веднага се заразявал. Светнала червената лампичка. Разрешението дошло по примера на маларията. Оказало се, че зайчите бълхи и кръвосмучещите ги комари са именно приносителите й. И тези паразити се поставили веднага в услуга на обеззайчаването.

През 1950 г. австралийското правителство смело решило да предизвика епизоотична вълна с помощта на преносителите на миксоматозата. И в един ден на зачестили дъждове край река Мърей били пуснати милиони комари, лабораторно отгледани и заразени с миксоматозна зайча кръв. Само за една година болестта обхванала площ, която зайците били завладели за половин век. Останали само 10 на сто от подземниците. Наложило се на някои места дори да бъде защитен горкият заек като изчезващ вид! Отново се раззеленили много пасища. Отново се появили храсти и дървета, дори и някои редки видове акации се показали. Струпеите по земята зараснали. Във владение на овцата били върнати много пасищни земи.

Какво се случвало в Стария свят? В Западна Европа заекът-подземник не повторил австралийският бум. Европа си имала предостатъчно и ловци, и хищници. Но все пак се бил поумножил на много места. Ловците се радвали, че го има земеровния заек за стрелкови обект. Селскостопанските деятели правели кисели гримаси там, където станал по-многолюден, тъй като знаели, че трябва да плащат от доходите си неписаният отнет фонд на зайчия десятък. И в 1952 г. д-р Арманд Делил от парижкото предградие Майбуа без официално разрешително внесъл потайно миксоматозния вирус и заразил само един живо уловен подземник. Интимната му мисъл била да се „поизбистри” кръвта от прекомерно намножилите се сътрапезници на градинския му добив. Но обективната оценка на подземника давала друга характеристика. Та през същата тази 1952 г., от Франция били изнесени 1846 милиона необработени зайчи кожи и 500 милиона зайча козина филц за около 600 милиона франка, а от вътрешния пазар зайчето месо донесло 60 милиона франка. И изведнъж – удар по зайчия бизнес! И то от няколко капки инжектирана кръв на заразен от миксоматоза заек-подземник.

Френските ловци, обединени в своя ловен съюз „Сент Юбер”, подали съдебно оплакване срещу д-р Делил. Делото било насрочено за 18 юни 1953 г. пред гражданския съд в Дрьо. Нает бил известният тогава адвокат Флорио да защитава интересите им. Ловците обвинявали д-р Делил, че с миксоматозната вълна, причинена от него, са били ощетени с около 10 милиона франка. Всекидневниците ту алармирали и доказвали, че е нанесена голяма вреда на ловната фауна, ту обратното – че отнетата тревопасна дажба ще бъде използвана от други ценни стопански животни.

Като защитник на „добродетелната” миксоматоза се изправя маститият фермер Морис Гаркон. Той поставя селскостопанските интереси над ловните. Съдът е в ужас. По сценария на правосъдие от типа на аферата Драйфус, той се измъква по тирлици без крайно решение, защото „не било в компетенцията му да произнася присъда”.

Така безславно завършва нашумелият  „зайчи процес” във Франция. Добре дошло за холандците – те викат „ура“ на даденото европейско жителство на миксоматозата. По техните диги подземникът се настанява уютно в насипите и ги минира. А изгонването му от пясъчните дюни отново повиква зеления цвят от палитрата на природата, който заменя пясъчножълтия.

Как се чувства добрата стара Англия? Болестта избухва през 1953 г. в графството Кент и връща зеленилото на пасищата. Там вирусът не се проявява с всичките му възможности и предпочита повече островчетата. Заекът-подземник не го считат за никакъв виновник и затова не са възторжени от уж благодетелната инвазия на миксоматозата. В Ирландия и Англия доказват, че тя се е приспособила вече и към обикновения местен  див заек. Точно обратното се случва във Франция и Германия. Там набеждават вируса като виновник за намаляването на местните зайчи запаси. В Полша и Чехословакия болестта „гостува” не само на земеровния, но и на местния заек…Все пак успокоителното е, че вирусът все повече се изражда и все повече се създават имунитетни популации с надеждата да преживеят.

Това са скици от обвинителната преписка срещу заека-подземник. И най-скромните зоогеографски познания показват, че както Австралия, така и Нова Зеландия са били земи със своя стара фауна и почти без кръвожадните хищници на Стария свят. Заекът-подземник намерил свободна екологична ниша, с богата хранителна база, почти без неприятели, буквално както се казва „Намерил село без кучета!”

Защо хората се дразнят от него? Заради реномираните му размножителни способности. Завистници изчисляват, че двойката за 2 години може да даде 100 000 потомци. При нашия, европейския климат една земеровна зайкиня се размножава до 6 пъти и ражда дузина малки, които преминават пубертета си до половингодишна възраст и са вече годни да се бракосъчетават още същата есен. Та една щастлива двойка по време на празнуването на своята диаментена сватба би следвало да се радва теоретично на едно потомство от 14 милиона зайци. Но, ако разбира се, нямаше болести и неприятелска бариера от кръвосмучещи крилати, четириноги и двуноги врагове в лицето на ловците.

Откъс от преписката на защитниците

„Развъждането на диви зайци-подземници в ловните стопанства на Южна Украйна е доста перспективно дело. Да се опасяваме от това, че земеровните зайци могат да станат вредители на горското или на селското стопанство, нямаме никакво основание. Нашите опит и дълги наблюдения в природата с цялата си убедителност свидетелствуват за това, че на изоставените земи този дивеч може бързо да привикне и добре да се размножава, без да причинява никаква вреда на културите.”

А.И. Гизенко и Л. С. Шевченко, кандидати на биологическите науки (сборник „Охота”, Киев 1976 г.)

На едно мнение съм с Н.Боев, че между комплиментите, които реално заслужава заекът-подземник, е неговата плодовитост. За своя 7-10 годишен живот зайкинята ражда към 300 малки. Тя се размножава годишно 4-6 пъти и след едномесечна или четириседмична бременност (28-31 дни) дава живот на 2-12 малки(средно 5-7). Те са слепички, голички, тъмнокожи и проглеждат от 10 до 13 ден. Разбира се, зайкинята предварително оскубва от гръдния си пух, за да застеле гнездото и те да потънат в топлата му пухова възглавничка. По отношение на многодетността нашият див заек не може да го конкурира.

Аргументът „за“ заека-подземник като ловен вид е неговата игрива природа. Дали от богатото му природно меню (а той опитва вкуса на около сто растения) или пък от лекоатлетическия му тренинг на реномиран бегач, но мускулите му са доста жилави и го правят отлична мишена за ловците. И кожата му отива към същите преработки като суровина, както и на нашия див заек. Затова той не само че не е „прокаженик“, ами е по-скоро равноправен член на ловната фауна в много европейски страни.

Как да го приютим? Избират се места, далече от посеви, градини и млади лесонасаждения. Площ от 50-100 ха позволява да се засели с колония до 3000 подземници, без опасност от изтощаването на пасищата. Почвите, които той предпочита, са по-сухи, леки и песъчливи, без наводнени участъци, най-често пясъчни, а и осолени. Нрави му се разнообразният релеф. В Украйна, Чехия и Словакия вече е разработена изпитана биотехника за неговото първоначално заселване, като се изкопават общи дупки за оквартиряване на около десетина преселени зайци. Препоръчва се и първоначално подхранване с любимите му храни. Но това би било предмет на друг разговор, само ако подпечатим визата му на редовен обитател на родната ни природа.

Менюто му е скромно, вегетарианско: през топлия сезон пасе трева, а в преходните полусезони храсти, клонки, филизи, корени, дървесна кора и пр. При тънка снежна покривка разкопава сам бялата пелена и се храни с шумки, окапали тревни семена и пр. В Украйна в стабилизираните и укрепнали по численост колонии той не се отдалечава от своите леговища. Хранителния му периметър е от 50 до 100 м от дома и там той не нанася щети нито на овощните, нито на зеленчуковите градини. Украинските ловци са единодушни, че успешната му аклиматизация е голям коз за ловците  и се радват, че са успели да го придвижат по-на север от досегашните му местообитания. Докато нашия по-едър негов събрат бихме го намерили като алпинист и на Мусала, и като крайморски курортист по дюните на Ропотамо или Златни пясъци, то подземникът не желае да катери.  Във Франция, например, не се изкачва повече от 900 м, в Чехия и Словакия – до към 1000 м. Заляга в хълмчета, крайморски брегове,тузли, суходолия, ридове, оврази, дюни, до песъчливи сипейни места, крайгорски поляни. Особено пригодни са изоставените и неизползвани вече земи за селскостопанска обработка или неплодородни места. А у нас с такива сега е пълно!?

Нощта е неговата стихия – излиза привечер на паша, прибира се призори. В местата, където не е наплашен, се осмелява да пасе докъм 10-11 ч. Пладнува на прохлада в подземните си покои и по време на надвечерната си закуска също е на паша. Уплашен, стремително бяга в някой от входовете на жилищната си кооперация. Неблагодарен обект е за млади ловци с бавен рефлекс. Наскоро изгледах един клип с двама „килъри”, които с перфектни камуфлажни униформи ловуваха на зайци-подземници. Единият наблюдава излизането им от дупките с бинокъл, другият ги стреля със снайперова карабина с крачета от разстояние 150-200 м.

Но за да стигнем до този лов, доста трябва да поразсъждаваме. На остров „Свети Иван”  вероятно са били пренесени след 1925 г., тъй като към 1930 г. е бил правен несполучлив опит да бъдат преселени на „континента”, но „материковата ни суша” отказала гостоприемството си.  Или мястото е било влажно и наводнено (били пуснати в района на Ропотамо), или диви котки, порове и чакали са си направили пир и са ги ликвидирали. И оттогава досега подземникът е потънал в забравата островен изгнаник и никой не иска да го избави от светиивановото созополско заточение. Анатемата към него канонически е преповтаряна с апокрифна достоверност от писаното от Страбон (преди 2 хиляди лета) и с напомнянето на „австралийският инцидент”. Цялото това упорито „вето” не е ли в ущърб на ловците? Питаме: ловното  пресиране на нашия злочест местен заек ще бъде ли някога облекчено. А дори и „кървавият данък”, който той плаща към хищници и неприятели, ще бъде намален, тъй като природата справедливо ще го разпредели вече и на друг данъкоплатец.

Ако беше жив Боев сигурно щеше да нападне и „фобистите”, които, без да знаят защо, мразят подземника. Те трябва да запомнят, че Република България не е новооткрита задокеанска джунгла, а страна с напълно улегнала и развита фауна. Щом сме признали нашенския див заек за полезен дивеч, на какво основание трябва да третираме неговия събрат със сходното му меню като нежелан вреден дивеч? Нека амнистираме най-после този зайчи сродник, незаслужено отхвърлен от ловния календар.

Статията е предоставена на БГ ЛОВ от списание "Лов и Риболов"